Писмо за Православието

Ние православните често биваме предизвиквани да защитаваме вярата си в спор с наши приятели с „по-свободни“ разбирания, вярващи в различни модерни учения или собствени коктейли от вярвания и представи. Едни вярват, но не влизат в църква, смятат общуването с Бога за непосредствено, а църквата за вредна, други възприемат лесносмилаемите user-friendly протестантски трактовки, трети възприемат църквата като благотворителна  и социална организация и се възхищават от католическия прагматизъм. На пети им се иска да съчетаят домашната икона с курса по йога, разделното сметосъбиране и последната статия в Капитал ligth… Общото между всички тях е, че не могат да разберат нашето щастие от православието, липсата на нужда да предизвикваме и да напасваме душевния си мир към нещата от деня, нашата верска стабилност, въпреки светските падения на клира (с който често и съвсем погрешно  се утъждестява Църквата)…

Честно казано писнало ми (ни) е от този безмислен разговор. Но голяма част от аргументите (ако изобщо вярата подлежи на аргументация) са изложени с братска любов в следващия прекрасен текст. Автор е Пламен Сивов, източник – новото ми „откритие“ – блогът http://www.orthomatic.net/ в който има стотици прекрасни текстове. Приятно четене

* * *

Скъпи братко N.,
Една от Божиите благословии, които най-силно съм почувствал в живота си на християнин, е нашето приятелство. При това, в никакъв случай не мога да кажа, че това приятелство винаги е било безпроблемно. Напротив, благословията в случая се състои не просто в добрите чувства, които изпитваме един към друг, а по-скоро в непрестанните изпитания, които ни се налага да преодоляваме, за да го запазим. ….
Пътят ми в Православната Църква ми даваше много поводи за размисъл и оценка на това, което ме доведе там. 
… Нашето приятелство беше именно онова Божие напомняне, което ме предпази от всякакви класификации, и което все още ми дава една особена духовна самокритичност, непрекъснат вътрешен диалог с «другите християни», които искрено търсят Христа, предават Му живота си и Му се покоряват. Слава Богу, че ни беше дадена любов, която ние разпознахме и запазихме до днес.
Но тук искам да напиша нещо за болезнената страна на любовта. Сам Христос ни «възлюби, дори до смърт кръстна» – Неговата любов е страдаща, кенотична в тайната на Жертвата, и ако откривам болка в любовта си, чувствам се оправдан да търся в тази болка изображение на Христовата страдаща любов към нас.
Преди страдах най-вече от самия факт на разделението. Бях склонен да го смятам за човешко, условно, греховно и за двете страни. Оскъдицата на прекъснатото общение между християните според мен трябва да бъде изживяна като лична трагедия от всеки християнин; в противен случай всички приказки за единение биха били празно движение на въздуха. Никой не може да начертае видимите граници на Божия народ, но и да твърдим, че тия граници не съществуват, също е безумство. Граници има, има стени, има нарушено единство, има разделение – и това е толкова реално, колкото и разкъсаната дреха на Христос на кръста. Веднъж осъзнали факта на това разделение, можем да поемем по различни пътища.
Първият път е да смятаме, че разделението не ни засяга и да се опитваме да следваме Христа самостоятелно. Лична вяра, личен Спасител, личен план за спасение… звучат ли ти познато всички тези (небиблейски!) изрази? Нищо нехристиянско няма в тях, проблемът е единствено в мярката им на употреба в мисленето, вярата и живота.
Вторият път е «да си изберем църква», в която се чувстваме най-комфортно. Това, което ти смяташ, че ми се случи през 1991-ва. Общност, която да отговаря най-добре… на кое, всъщност? На Библията? Всички използват Библията и я четат най-внимателно. Мисля, че в основата на «избора на църква» лежат психологически и рационални предпочитания. И няма как да бъде другояче, защото други собствени сетива за истината не са ни дадени. За себе си мога да твърдя, че тия сетива ми бяха недостатъчни. Психологически бях объркан (всичките ми приятели бяха на друго място в най-дълбокия смисъл). Рационално бях смазан от мащаба на въпросите и от собствената си немощ дори да задам правилните въпроси. Културно и по човешки бях отблъснат от отношението, което ме посрещна в православната църква в България. Социално бях отхвърлен като недостатъчно маргинален, за да бъда приет безрезервно.
Никога няма да мога да обясня, включително на себе си, причините, поради които съм православен. Обикновено обърнатите в Православието използват крайно неадекватния термин «очарование», когато трябва да обяснят обръщането си. Но това е очарование отвъд всички видимости, нямащо нищо общо със сегашното състояние на отношенията, естетиката, благочестието, още по-малко хигиената в нашата църква. И тази му неуловимост го прави абсолютно необяснимо, непреодолимо и окончателно. Защото се случва на нива, за които аз самият не съм подозирал, че притежавам.
Тук се сещам и за един от основните проблеми при общуването с неправославни. Проблемът с нивата (ударението е на втората сричка). Протестантите нямат сетива за измерението, в което «се случва» Православието. Опитват се да го разберат (понякога много добросъвестно) в културната и интелектуалната плоскост на онова, което им е познато, и малцина успяват да развият у себе си онова рудиментирало сетиво за тайната на всяка човешка душа, за пределната дълбина на битието и нашето благоговение пред нея, за истинския смисъл на красивото. Ето, тук отново се сблъсквам с ограничението на езика. Клишетата, които току-що изредих, са само сянка на онова усещане за смисъл и интегритет, което дава Православието. И веднъж вкусил от този смисъл, започваш да разбираш, че дотогава представите ти за Бога са били едноизмерни, вярата ти – плоска и безцветна, а светът ти – черно-бял.
Протестантите често изпитват усещането за някаква пропаст, когато се докоснат до Православието. Абсолютната неподатливост на Православието към рационално аргументиране (и оборване), или по-скоро, несводимостта му до рационални основания, изнервя хората, които добросъвестно са се заели да го атакуват, и те често обвиняват православните в магизъм. Магизъм е удобен термин за нещата, които не се поддават на разрушителна рационална критика, но за щастие Божието битие е именно едно от тези неща и ако някой предпочита да нарече моето благочестие «магизъм», защото не е бронирано с логически основания, това е единствено езиков, а не същностен проблем. Православието е разумен отказ от претенциите на разума да бъде окончателна инстанция. Православието е първо сърце, а после разум. Сърцето на Православието е съкрушено, оголено и онемяло от благоговение, а разумът се опитва да изрази всичко това, при това коленичил. Не е лесно да се води диалог с такъв разум от позициите на едно богословие, родено от бунта срещу всичко тайнствено (разбирай сакраментално), вътрешно, благоговейно и подчинено на усещането за Божествен порядък.
Богословието като интелектуално занимание и богословието като живот – ето ти и една друга пропаст, която ни разделя много повече, отколкото си мислиш. Когато ти възбудено ми привеждаш библейски «аргументи» в полза на идеята си, че Мария е имала сексуални отношения с Йосиф след раждането на Иисус, не би могъл да разбереш, че за мен тази тема не е «богословска» и отвлечена, а лична; че става дума за човек, когото чувствам близък, а не за отдавна умряла безинтересна личност, която няма никакво отношение към мен и моето спасение. (Между другото, удивен съм от неприязънта, която изпитвате към Божията майка и която в най-добрия случай се опитвате да маскирате пред себе си като безразличие). В Православието богословието е неотделимо от личния живот, затова отстрани навярно изглежда, че православните не обичат да обсъждат богословски теми. За нас Мария, светците, Църквата – това не са просто понятия, около които да упражняваме красноречието и интелекта си. Това са живи реалности, осезаеми и пълнокръвни като собствените ни тела. Да обсъждам основанията на отношението си към тях е като да обсъждам интимните отношения в семейството си. Обидата към Богородица е болезнена (именно болезнена, а не просто догматично неприемлива), както обидата към собствената ми майка.
Почитането на иконите също е първо личен, а после богословски проблем. Да започнеш «критичен» разговор за присъствието на иконите в нашите храмове е все едно да прихнеш пред снимките на покойната ми баба в собствения ми дом. Изобщо, догматичните полемики с Православието могат да се случват единствено извън него самото, на «чуждата територия» на библеистиката. Ако ми позволиш такова сравнение: ако Православието е вечерята на семейството около трапезата, с тихите разговори и любовта, която струи между всички, протестантството е посещение при психоаналитик, който трябва да анализира тези отношения и да разбули патологията им.
Затова и Православието изглежда самодостатъчно и недиалогично. То се занимава с догматика и библейски изследвания неохотно, когато бъде предизвикано. Ако трябва да продължа предишната аналогия, православният е готов да отиде на психоаналитик, когато някой обвинява членове на семейството му в патология – но само за да докаже, че е здрав и цялостен, след което се прибира у дома при Трапезата Господня. Ние никога не можем да споделим ентусиазма при изучаването на Словото, защото за нас то не е книга, ако ще и най-великата, а самото съдържание на ония тихи разговори около трапезата на любовта.
Ако искаш да разбереш Православието и психологията на православния човек, никога не тръгвай от догматиката. Тя е важна, но православният интуитивно знае, че догматите нито изчерпват, нито задават смисъла на живота му. Те са гениален (в човешки план) и боговдъхновени (в Божествен план) опити за пресъздаване на една реалност, която е по принцип несводима към езика. Мисли за догматичните конструкти на Православието като за писмени показания от едно свидетелство, писани с неохота и по принуда, по повод на неприятен юридически спор. Не позволявай да започнеш формирането на мнението си за Православието от догматите му. Не защото не са верни, а защото са резултат от жив опит, докосването до който е условие за проумяването и на самите догмати.
Към Православието и Църквата е по-добре да се тръгне от понятията и атмосферата на семейството – с неговата интимност («това е велика тайна, но аз ви говоря за Христа и за Църквата») и родови отношения на непосредствена и безусловна лоялност, основана на любовта, идваща от един общ Източник. Църквата е род, семейство, в което всички са братя и сестри с един общ Отец. Макар и тази теза да ти е известна от Евангелието, да почувстваш и се потопиш в реалната атмосфера на това семейство е съвсем друго нещо.
Когато ти честно ми казваш, че не приемаш отделни елементи от учението на Църквата – почитането на светците, на Богородица, на иконите; православното разбиране за смисъла на християнския живот, за спасението и т. н., си мисля, че просто няма начин да разбереш (не да приемеш или да отхвърлиш, а именно, първо да разбереш) всички тези неща извън логиката на самата Църква, извън онзи «роднински кръг» от живи и покойници около Чашата и Трапезата, извън «облака от свидетели», за които пише св. ап. Яков. Дотогава любовта ми към Мария за теб винаги ще е езическо поклонение пред някакво женско божество, молитвите ми към светците ще виждаш като рецидив на култа към прадедите, а иконите ще са просто идоли. Според една стара шега, «оргията е такъв купон, на който не си поканен». Нашата «оргия» не може да бъде уязвена с никакви «библейски» критики, най-малкото защото самата Библия е предадена на Църквата чрез авторитети, които Църквата и днес чувства в своя «облак от свидетели». Всеки догмат и всяка практика, дори всеки жест и движение в Църквата някога са били атакувани от някого, от всевъзможни позиции и някой някога е успял да докаже рационалната и веровата неадекватност на тези позиции и на тези атаки. Несериозно е да размахаш новоанглийското си издание на Библията и да заявиш, че хилядолетната практика и вярата на стотици поколения християни не струват нищо пред последния ти личен прочит на някой стих.
Това не означава, че православните не четат «лично» Библията. По-скоро, православните я четат заедно, като в тази заедност се включва не просто кръгът от приятели, с който сте решили да изучавате Библията, но и онзи същия «облак от свидетели». (Ако не се допитваме до тях, като поне четем писанията им, не поругаваме ли тяхното свидетелство?) И ако аз се запитам дали почитането на иконите не противоречи на Божията забрана на идолопоклонството, вместо да бързам да изоблича заблудата на православните, би трябвало поне да се опитам да разбера как са си отговаряли на този древен (а той наистина е древен) въпрос хиляди други християни, много от които по-начетени и по-свети от мен самия. Това отказ от свобода ли е? Мисля, че другият тип свобода, тази, която ти крещи в ухото «ти си прав!», е много по-безплодна и ограничаваща, защото те изстрелва в една опасна орбита – тази на личната праведност, където спасението се превръща в лична кауза, четенето на Библията – в частно занимание, а църковният живот – в социализираща терапия за неделите.
Давам си сметка колко са безплодни споровете ни по тези теми. Не само защото никой няма да напусне гледната си точка, а защото имаме абсолютно разминаващи се представи за същината на самите проблеми и тяхната формулировка. Мирогледите ни дотолкова са се отдалечили, че дори когато използваме едни и същи думи, влагаме различни значения в тях и понякога дори когато стигнем до съгласие по даден въпрос, нещо ми подсказва, че сме много далеч от него. Стените, които ни разделят, не са само там, където ги виждаме. Те минават и под думите. И дори когато успеем да съборим част от тях, които са над земята, и радостно възкликнем «Амин!» по даден въпрос, усещаме (аз поне усещам) под краката си още много пластове дялан камък. Любовта я има, но и стените ги има и трябва да мислим много за тях. И да се молим.
Понякога чувството, че самият език има различна тежест при вас и при нас, е много силно. Православието има уникалната способност да говори на душата дори когато мълчи. Някъде по духовния път се случва едно особено апофатично обръщане – човек се отказва от значението на думите, зададено от културната конвенция, в която е поставен, и започва да ги изговаря и чувства (и да ги премълчава) по друг начин. Вие понякога изговаряте думи, с които мислите, че изразявате чувствата си, но дълбочината на самото слово се губи. Така и думите губят своето изначално значение, и чувствата ви стават еднопластови – и това е крайната картина, която получавате за света.
Понеже това са мисли прекалено високи за мен, ще се опитам да го кажа по-просто, с една реална история.
С един наш общ познат пиехме кафе и си говорихме за Бога. При нас дойде преждевременно състарена бедна жена, която тихо ни каза, че събира пари за операция на детето си. Усетих, че става въпрос за реална ситуация, не за измама – жената беше искрено просълзена, не се натрапваше, опитваше се да преодолее срама си. И не просеше за себе си. Беше парализирана от ужас, че може да загуби детето си и този ужас личеше във всяка нейна дума и жест. Не беше загубила обаче нито достойнството, нито надеждата си.
В такива ситуации обикновено замълчавам и просто давам колкото мога. Чувствам, че нямам право да влизам в разговор с такива хора – прекалено съм малък пред страданието им, за да мога да им кажа нещо.
Нашият общ приятел обаче имаше съвсем друга реакция. Страданието на тази жена на него му се представи като прекрасна възможност за християнско свидетелство – по начина, по който той го разбира. Той грейна в усмивка – не окуражителна или съчувствена, а тържествуваща, предвкусваща някакъв абсурден евангелизаторски триумф. «Няма страшно, каза той, Бог ни обича, Христос ще се погрижи за детето ти…» и все в този дух. «Да, да», каза жената и се опита да се усмихне. Не й се отдаде. Детето й умираше и тя събираше стотинки, за да го спаси.
Разбираш ли, формално той беше прав, че Христос ще се погрижи за детето й, но ситуацията, която създаде с думите си, нарани още повече жената и сякаш ограби някаква съществена страна от живота – онази страна от живота, която накара Самия Христос да плаче за мъртвия си приятел Лазар, и която ти открива възможността да обичаш като Него, растейки в тази любов до безкрайност, до себеотричане, до смърт; да понесеш и да отвориш сърцето си за още и още отсенки, нюанси, обертонове и бездни на това чувство.
Еднопосочната употреба на думите отрязва пътя ни към този растеж. Деформацията и оскъдицата, които следват, сигурно имат и психологическо, и богословско обяснение. Всяко поражение върху душата има своите механизми и своите последици, но ето – пак съм безсилен и мога само да кажа това, което чувствам със сърцето си и проумявам на нивото, което ми е дадено.
И така, протестантството ми се представя като краен, окончателен и изчерпателен модел на света и отношението между човека и Бога. Но в тази претенция аз виждам само ограничеността на една духовна перспектива. На теб пък Православието ти се представя като единствената Църква и ти също възприемаш това като претенция – спорна и неоснователна в крайна сметка. Дано с това писмо съм успял поне частично да ти кажа, че Православието за нищо не претендира, за нищо не протестира – просто защото в пълнотата на живота място за протест и претенция няма.
Протестантският духовен опит предава едно усещане за живота като за приключенски филм. В него има главен герой (човекът и неговата лична вяра), сюжет със събития, които лично го засягат (плана за неговото спасение) и един Бог, който участва в смесената роля на оператор, режисьор и суфльор (всички реплики са от Книгата, Sola Scriptura).
В Православието водещо е усещането, че си въвлечен в нещо огромно, необичайно; нещо, което на порядъци превъзхожда всички сетива, интелектуални и културни нагласи във възприемането ти на света. Ти си поканен от Бога да пристъпиш към нещо, което ти се открива малко по малко, често не дори като знание, а като предчувствие.
Докато протестанството свършва в човека, православието се разтваря във вечността.
Два начина на вярване. Ти вече си избрал своя, а аз – моя. Нека завърша с цитат от една нюейджърска книга (православните са свободни дори и в това – да цитират каквото си искат :-):
If our friendship depended on things like space and time, when we overcome space and time, we destroy our own brotherhood! But overcome space, and all we have left is Here. Overcome Time, and all we have left is Now. And in the middle of Here and Now, don’t you think we might see each other once or twice?
Jonathan Livingston Seagull, Richard Bach

С обич в Христа

Advertisements
Published in: on 29.01.2011 at 21:59  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2011/01/29/plsivov2/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: