За нашето поражение и последните дни

„…Християнството е едва ли не единственият мироглед в света, който е убеден в неизбежността на собственото си историческо поражение…Евангелието, обещава, че портите адови няма да надделеят над Църквата, че Църквата е непобедина. Но „непобедима“, не означава обезателно „победоносна“. В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста…Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята…
В това царство на антихриста, което описва Апокалипсиса, човекът ще има свобода – да избере този или другия кандидат, да купи тази или другата марка хладилник. Но няма да я има вертикалата… Свят, в който няма вертикала, няма йерархия на ценности, е свят на пошлостта. Всичко е занижено. Всичко е плоско. Всичко е еднакво. За всичко може да се съди и решава по еднакъв начин. Ние и сегашната ни мода сме мерилото на всичко. И човек забравя, че е призван към служение. Забравя, че може да се живее само за онова, за което не е страшно да се умре. И като забрави това, той, като начало, загубва и едно друго знание – за това, че „има истини, за които не бива да се живее и да се умира; има вторични истини, за които не трябва, за които нямаме право да живеем и умираме”. Загубил небето над главата си, човекобогът си присвоява правото да съди всички и всичко
* * *

Вече чувам своите опоненти: Той вече плаши читателите с формирането на „новият световен ред“ и с юдо-масонството… Тъй като не съм политолог, а православен журналист, смятам, че Светото Писание не се нуждае от цензора – нито окултна, нито прогресистка, нито християн-демократическа. В Писанието темата за „новия световен ред“ звучи като богословска тема… Основната вина за тържеството на антихриста не е в масоните, а в християните.  Християните са се уморили да бъдат християни- ето защо светлината отслабва. Християните са избрали да бъдат нещо друго. …“Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха;  те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат. (2 Тим.4:3-4)“

Една от причините за това е своего рода асиметрия на „въоръжението“ на доброто и злото. Доброто не може да избере някои средства на земната политика, без да престане да бъде добро. И обратно, за злото няма ограничения.

Опитът да се създаде теория  на историческия прогрес без християнството е опит да се пренесе в Европа идеята за безмислено въртящото се колело на Самсара – но при това без идеята за множествеността на живота: всеки от нас има само един живот и той служи като гориво за щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ най-вече за животинска ферма – и там щастието на индивида се определя от това, че млеконадоят на стадото непрестанно расте. Философията на историята се превръща във философия на животновъдството. Това е срамно. Смисълът на живота и на историята може да бъде само такъв, който да е достъпен и открит за всяко поколение и за всеки човек. 

* * *
 
Идващото общество няма да е в състояние да отговори на главния въпрос: Какво означава да бъдеш християнин?
На Запад да си християнин все повече значи да бъдеш порядъчен гражданин, да си плащаш редовно данъците и умерено да се занимаваш с благотворителност. В православните страни отговорът е по-лош. Да си православен означава да си русин (българин, сърбин, румънец, грък). Прекалено много естети дойдоха в Църквата, коиро жадуват за Византия, а не за Христа.
 
Нерядко днес виждаме хора, които произнасят фрази от типа на „Аз съм атеист, ни понеже съм руснак, значи съм православен”. Или обратното: „ Аз съм православен, но разбира се съм атеист” . Ясно е, че такова свеждане на християнството до етнографията не съответства на Христа, но ще бъде много близко до замислите на антихриста. Мечтата на антихриста е да затвори православието в ритуално-етнографски резерват.
 
Казват ни, че ако църквата започне реформи, това ще бъде признак за нейната жизнеспособност. Но на практика всичко е наопаки – за да станеш днес привърженик на реформите, е достатъчно просто да си впечатлителен, лесно да се поддаваш на внушения, да си „съвременен”. За да плуваш по течението и да се наслаждаваш на хвалбите на невярващите, за да приемаш комплименти за своята „търпимост” и „откритост’ от новоезичниците не се изисква особено мъжество. Но за да бъдеш самия себе си при всякакви атмосферни условия , ти трябва повечко твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да разпраши „духът на времето”, като настойчиво ни внушава безхитростната мисъл, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството е постхристиянския  свят, а не Евангелието.

* * *
В онези дни ще трябва да си спомним съвета на мъдрия рицар, който вестоносецът предава на последния крал в последния час на „Последната битка“: „Бях с него в последния му час и той ми предаде поръчение към Ваше Величество – да Ви напомня, че цели светове умират, а благородната смърт е съкровище и всеки е достатъчно богат, за да си го купи“ (К. С. Луис, Хрониките на Нарния). Есхатологичната етика, която Шарл Пеги нарича „етика на героичния песимизъм” знае, че в перспективата на земната история християнството ще загуби. Но пазарната ефективност не е окончателен критерий. И количеството на вестникарски батальони и университетски кохорти, мобилизирани от пророците на новата религия на „веротърпимостта“ не са окончателен аргумент.
В края на краищата, това вече се е случвало с християните:
Да знаеше Ирод, че колкото той е по-силен,
Толкова по вярно, по-неизбежно е чудото.
Иосиф Бродский, Рождество, 1972
Впрочем, с разсъжденията на апокалиптична тема само се опитвам да изясня своята убеденост, че бъдещето принадлежи на теософията и окултизма (дори с други имена и в други форми). Друг е въпросът, че се придържам към позицията на професора от Санкт-Петербургската Духовна академия архим. Михаил, който в годините на Първата световна война, обръщайки се към материалистите и атеистите в своя публична лекция, казва: „Вие ще победите, но след всички победители ще победи Христос“.
Или, както казва за същото Анри дьо Любак: „На нас не ни е поръчано да направим така, че истината да победи. На нас ни е поръчано само да свидетелстваме за нея“. Между другото, гръцката дума „martiros“, което буквално означава „свидетел“, е влязло в нашия език като „мъченик“, защото именно така, „свидетели“ наричали в Древната Църква хората, приемащи смърт заради вярата си.
Тук виждаме един много важен аспект на християнската съпротива срещу антихриста. Тук е отговорът на въпроса за това с какви средства можем да се противопоставим на апокалиптичния Звяр.
Църквата няма да може да попречи на антихриста  да използва светско оръдие за господство.
Струва си да помним за онзи тайнствено-благодатен покров, който разстила Църквата над своите верни. Важно е да отбележим, че Църквата води война не със „светоуправниците на тоя век“, а срещу „светоуправниците на тъмнината от тоя век“. В първия вариант Църквата би се превърнала в банална дисиденстваща структура. Във втория случай тя противостои не на „този век“ като такъв, но на онази духовна тъмнина, която насаждат антихристиянските „светоуправници“. И затова християните са победили Нерон не чрез референдуми и не чрез създаване на „правозащитни“ движения. Те не са писали изообличителни памфлети срещу злоупотребите на римската бюрокрация и за накърняването на правата на народите от периферията; не са бламирали Римския Сенат. Църквата е победила с молитва и с твърдо, мъченическо  изповядване на формулата „Няма друг Господ, освен Христос“.
И днес призивите към политическа съпротива са почти безполезни. Враговете на Църквата явно имат по-голям политически опит от нейните йерарси. Освен това, борейки се със злото, много лесно можем да прихванем неговите болести. Например, борейки се с „битовия магизъм“, да му противопоставим „православния магизъм“. Външният активизъм на съпротивата лесно може да доведе до вътрешно ожесточение  и даже до гордост („Аз съм борец за Истината!“). С това, мисля, се мотивират неочакваните и трезви думи на св. Игнатий Брянчанинов: „Не се изкушавай с немощната си ръка да спираш всеобщото отстъпление“.
Следователно, не е ли редно християните да чуят в последните дни Божието предупреждение: „Не бойте се и не се страхувайте от това голямо множество, защото войната не е ваша, а Божия“ (2 Пар. 20:15). Няма да победят „нашата вяра“, „нашите идеи“, „нашата Църква“. Ще победи Бог. И дано даде Бог при тази Негова победа да сме до Него. Но това не е наша победа. И трябва да се молим не за идването на нашето, а на Неговото Царство.
През втори век св. Юстин Мъченик специално казва, че не е във властта на християните да прекратят гоненията срещу Църквата: „Гоненията ще продължат, докато дойде Господ и освободи всички“. Но възможно ли е изобщо да се издържи в условията, когато ще свърши хилядогодишния плен на сатаната и „сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си“ (Откр.20:7)? Ако дори сега, когато, според учението на Църквата, сатаната е окован, духовният живот у нас едва тлее, какво ли ще бъде при неговото освобождаване?
Тук се сблъскваме с един въпрос, който е много важен за разбирането на самата същност на християнството. Православната традиция казва, че в Царството Христово пребивава всеки, който признава именно Христа за свой Цар. Ако човек е привел в целомъдрие вътрешния си свят и всичките си импулси е подчинил на желанието да бъде с Христа, то Царството Божие вече го е достигнало, то вече е в сърцето му. Този човек може да бъде просяк, гонен, оскърбяван, но въпреки всичко той вече е извън царството на този век. С онази част от своето битие, което той сам оценява като най-важна, той вече е извън света, управляван от конституции, укази и данъчни закони. Царството Божие вече е на земята (макар и не на цялата земя, а само в някои души, при това не във всички мигове на техния живот).
Блажени Августин пояснява: „За да ги изпитва [верните], свобода ще получи врагът, с който ние, когато той е вързан, се борим с огромни опасности!“ (За града Божий, 20:8). Но веднага след това бл. Августин изказва надежда, че дори мисионерството ще продължи през онези последни три години; в Църквата ще влязат ония, които разпознаят истинския лик на антихриста и правотата на библейските пророчества за него… Но за това ще е необходима такава решителност, такова умение мигновено и завинаги да се премине от неприемане и съмнения към служение и жертва… В този смисъл са и думите на Спасителя: „Молете се, да не се случи бягството ви зиме или в събота“(Мат.24:20). Според тълкуванието на св. Ефрем Сирин, тези думи ни призовават към молитва за това последните изкушения да не ни заварят във време на празност (зимата за селянина е време на отдих, а съботата – ден за почивка) и във време на духовно безплодие . „Горко на непразните и на кърмачките през ония дни!“(Мат.24:19). Душата, едва от скоро заченала от вярата  и все още не родила добри дела, още не укрепнала в живота в Христа, може да загуби зачатъците на вярата. И ако вярата вече е довела до първите, но малки плодове, опасността от отречение и предателство също е голяма. И това ще бъде двойна скръб, защото едно е езичникът, никога не бил християнин или материалистът, а друго – този, който е почувствал правотата на Евангелието, но не е издържал, отрекъл се е…
От християните в „ерата на Водолея“ ще се изисква най-вече просто да издържат. Въпреки всичко да не се отрекат от Христа с думи,  дела, помисъл; да не участват в окултните игри. Мъченик не е само този, който отива гилотината. Когато по всички канали на Евровизиятя ще показват „пришълци“, свалящи огън от небето и обясняващи Евангелието от гледна точка на „космическата философия“, а християните упорито ще повтарят в сърцето си Символа на вярата, това пак ще е изповядване. Ако кришнарят на улицата с усмивка предлага на християнина да си купи курабийка-„прасад“, тоест, предварително принесена в жертва на Кришна и християнинът намери в себе си сили, въпреки възмущението на околните, да откаже идоложертвеното угощение, и това ще бъде акт на съпротива срещу „светоуправниците на тъмнината“…
Християните от последните времена няма да могат да подражават на постите и молитвите на първите християнски подвижници. И въпреки всичко тези не-постници, не-молитвеници, не-аскети, според предсказанието на древните, в Небесното Царство ще получат по-големи венци от монасите на другите времена, ако само запазят вярата и не осквернят душите с идоли.
В перспективата на темата, за която говорихме дотук, смисълът на Апокалипсиса е напълно ясен: Eзичеството, възвърнало властта си над лостовете на държавната власт и подчинило информационно-рекламните мрежи, ще обяви последна война на Църквата Христова. Ние ще бъдем разбити. Но не и Христос, „който ще дойде отново в слава, за да съди живи и мъртви, и Царството Му не ще има край“. И онзи, който сам не се отрече от Него в полумрака на последните времена, ще види новото небе и новата земя.
Източник: Нашето поражение. Андрей Кураев. Изд. Омофор 2001. Превод: Пламен Сивов
Целият текст  е достъпен тук

Advertisements
Published in: on 30.01.2011 at 21:27  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2011/01/30/kuraev/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: