Има ли бъдеще християнската традиция?

Автор прот. Йоан Майендорф, пр. от англ. Борис Маринов   
 
Прот. Йоан Майендорф е сред най-влиятелните и значими православни богослови на XX век . Роден е през 1926 г. във Франция,  в семейство на руски емигранти. Завършва Православния Богословски институт в Париж и Сорбоната. След приемането на свещенически сан става професор по Църковна история и патристика в Православната семинария „Св. Владимир” в Ню Йорк. Гост-лектор е в най-реномираните американски университети. От 1983 г. до смъртта си е декан на семинарията „Св. Владимир”. Умира през 1992 г.
 
Сред по-известните му съчинения са: „Христос в източно-християнското мислене”, „Бракът в православна перспектива”, „Православие и католицизъм”, „Византийско богословие”, „Живата традиция”, „Византийският исихазъм” и много други.
 
Днес обществото ни е свидетел на необикновен възход на традиционализми от най-различен вид. Употребявам думата традиционализъм в множествено число, тъй като съвременното плуралистично и секуларизирано общество търси своите корени по всевъзможни и най-разнообразни начини. Унифицираната американска мечта за един Нов свят, който е чист, християнски и в основите си свободен от покварата на Стария свят, е, разбира се, все още жива, но днес тя е изправена пред предизвикателствата на безброй много групи, които търсят своята идентичност някъде другаде.

Споменавам тези факти само за да насоча вниманието към съществуващия контраст между възхода на традиционализма в секуларизираното общество и очевидната криза и объркване, които се наблюдават в представите за това какво представлява християнската традиция. В действителност днес ние се намираме в центъра на една сериозна криза на християнската идентичност. Ясно е, че нито една колективна идентичност не може да бъде отделена от съответната традиция: можем да бъдем китайци, евреи или ирландци единствено във връзка с отминалата история на китайците, на евреите или на ирландците. По същия начин някой е християнин само защото се идентифицира преди всичко с историческата личност на Иисус Христос, а също и с християните от отминалите епохи.

Тук обаче настъпва едно объркване, предизвикано както от съперничещите си интерпретации в разбирането на това Кой е Христос и какво Той проповядва, така и от разделенията сред християните, и, особено днес, от кризата в институциите, чиято функция е била и все още е да обучават в и да поддържат християнската традиция. Резултатът от всичко това е, че секуларните традиции с готовност биват почитани и уважавани, хора умират за запазването на своите национални и културни традиции и за това са почитани като герои, но ако някой представи себе си като традиционен християнин или само се позове на авторитета на традицията, той бива определян като консервативна личност, която отказва необходимостта от “осъвременяване” на християнската вяра. Може да се каже, че в известен смисъл сред християните дори самата дума традиция се е превърнала в неприлична.

Проблемът лежи още във факта, че в светлината на християнската вяра, традицията не е само обикновена идея. Тя безспорно не е и само уважение към миналото. Самата тази сложност води до принизяване и опростяване. Днес тя кара много от християните да смесват това, което в същността си е секуларно, с традиционните религиозни ценности, вследствие от което християнството бива свеждано до някаква обикновена външна украса, използвана от светските идеолози от ляво и от дясно.

В опита ми да дискутирам тези въпроси, говорейки не като социолог или психолог, а само като историк и богослов, ще се опитам на първо място да определя традицията не само в смисъла на запазване на миналото, но и в смисъла на очакване и подготовка за бъдещето.

Традиция и есхатология

За разлика от платонизма и останалите форми на статичния философски идеализъм, Библията разкрива пред нас Божиите действия в историята. Светът има определени от Бога начало и край. Библията ни посочва и екзистенциалния дуализъм между този свят, намиращ се в състояние на протест против своя Творец, и бъдещия век, когато Бог ще бъде “всичко у всички” (1 Кор. 15:28).

Aвтентичната християнска традиция помни и пази миналото не защото то е минало, а тъй като това е единственият начин за среща с бъдещето, за подготовка за тази среща. Нека си припомним значението на християнската евхаристийна служба: тя е наистина възпоменание за това, което Иисус извърши в миналото, но се извършва докато Той дойде, основава се върху очакването за Неговото идване. В Евхаристийния канон на св. Йоан Златоуст, веднага след установителните слова, Православната църква специално ни припомня всичко онова, което беше извършено заради нас: Кръстът, Смъртта и тридневното Възкресение, Възнасянето на небесата и сядането отдясно на Отца, както и Второто и славно пришествие – така, като че ли това пришествие вече е настъпило! По същия начин и вътрешното оформление на древните храмове – както римски, така и византийски – винаги поставя в самия център есхатологичния образ на Пантократора или образа на празния трон, приготвен за Онзи, Който идва. Св. Евхаристия не само припомня. Тя освен това подготвя, чака и предвкусва.

Наистина Църквата вярва, че Новият Йерусалим, Царството, което идва, е не само дар от Бога, но и печат, изпълнение на всички позитивни, съзидателни усилия на човечеството да сътрудничи на своя Творец през целия исторически процес. Ето защо, когато Римската държава приема християнството, Църквата приветства както появилата се пред нея нова възможност, така и падащата върху й отговорност, въпреки всички съпътстващи рискове и изкушения. От този момент нататък идеята за християнска традиция се превръща в нещо неотделимо от това, което наричаме християнска култура.

Противоположен на апокалиптичната есхатология е хуманистичният и оптимистичен възглед за историята, т.е. вярването, че историческият процес се контролира от човека, че този процес може и трябва да бъде разбиран в една рационална теория на прогреса. В рамките на този подход историята наистина има значение; там по необходимост има място и за традиция, но разбирана преди всичко като взаимодействие между прогресивното и реакционното течение. Такава оптимистична вяра в прогреса може да бъде наречена пост-християнски феномен (би било трудно да си представим важността, която тя ще придаде на историята, например в общество, доминирано от една будистка конфигурация от ценности). До времето на Просвещението тази оптимистична есхатология преобладава сред западното общество, а през ХХ век се разпространява в Китай в своята марксистка форма. Независимо дали продължава да нарича себе си християнска или не, този тип “есхатология” отъждествява новия Йерусалим с човешките достижения, разбрани в секуларен смисъл. Нейната трагедия е в нейния фундаментален утопизъм. И действително, тя пренебрегва основни реалности в живота на човека като смъртта и греха, които присъстват както на личностно, така и на обществено ниво и не могат да бъдат превъзмогнати само от обществения прогрес. Тя се поражда от безкрайната цивилизация, която – в случай, че това се осъзнава – може да бъде точно толкова ужасна, колкото и вечното оцеляване на едно човешко същество, в което царуват болест и напреднала възраст. Като възприема идеята, че човешката личност е изцяло подчинена на необходимостта, произтичаща от историческия детерминизъм, тя руши в основното й съдържание християнската надежда, че Възкресението на Иисус Христос освобождава човека от зависимостта от сили и власти, които управляват в падналия свят, че смъртта няма никаква сила, че човекът не е повече затворник на обществените и историческите условия.

Ясно е, че есхатология, основана върху оптимистичната идея за човешкия прогрес, която в действителност потиска човешката свобода на максимално самоопределение, не може да бъде сравнявана с идеята за християнска традиция.

В действителност това, което наричаме свещена традиция е историята на правилните избори, направени от човешките същества тогава, когато са изправени пред профетичното слово Божие и отговарят правилно в конкретни исторически обстоятелства на тяхното време. Всъщност това са тези, които наричаме светци. На практика възприемането на традицията означава живот в общение със светците, които са живели в миналото, но са подготвяли бъдещето. И техните правилни избори имат пряко отношение към християнското учение или към християнския живот. Можем да живеем при различни исторически обстоятелства и изборите, пред които сме изправени може да не са идентични с техните, но усилието да останем в общение с тях е необходим и решаващ елемент на самата християнска вяра, защото вярата има пряка връзка с историята. Загрижеността за общение със светците понякога наричат съборност във времето. Без този аспект на съборността, съборността в пространството, а именно външната, географската универсалност на Църквата, има твърде малко значение. Много важно е и това, че ние не можем да разберем напълно светците от миналото без да сме поне донякъде наясно с действителното съдържание на онези избори, пред които те са били изправени. Познаването на историята и – бих казал това като историк – използването на историческите методи на изследване са основни способи за отделяне на истината от легендата, на съдържанието от формата, на важните елементи от маловажните, и в крайна сметка на свещената традиция от онези човешки традиции, които Иисус осъди пред фарисеите.
 

Традицията през второто столетие

Като се основава върху историческото събитие на Христовото възкресение, християнската вяра зависи изцяло от очевидците на Христос. В действителност, самият Иисус не пише нищо. Той само основава една общност от последователи, които са избрани от Него и са натоварени да бъдат Негови свидетели. През ІІ век членовете на тази първоначална община са отминали, а мнозина претендират да бъдат техни приемници в запазването на автентичното Му учение. Хората, които наричаме с общото име гностици, всъщност се включват в най-различни групи и се явяват като продължители на най-различни традиции. Една от основните им претенции е, че те притежават тайни, езотерични връзки с Иисус посредством прикрити учения, предавани от едно лице на друго и запазени за един елит от духовни водачи (гностик означава човек, който притежава познание).

С какви начини за проверка на така предаваните учения обаче разполагат християните през ІІ век? Макар написаното от апостолите да е в обръщение, все още не е възприет никакъв канон на книгите на Новия Завет и няма формална основа за приемане на учението, което се съдържа в евангелието според св. Матей или според св. Йоан, и съответно за отхвърляне на онова, което се съдържа в гностическото Евангелие на Тома. Църквата няма нито определен магистериум,[2] нито центрове, където да могат да бъдат изработвани авторитетни решения по отношение на учението или на дисциплината. Няма как християнинът да може да отсъди: Вярвам на това учение, защото то е Св. Писание или защото магистериумът на Църквата го е определил. И въпреки това, именно през този период традицията не само се доказва като нещо действено в Християнската Църква, но получава и своите най-убедителни и най-постоянни, макар понякога и парадоксални определения.

За св. Игнатий Богоносец структурата на Църквата се определя от гледна точка на Евхаристията. Събрана за Евхаристия поместната общност се превръща във вселенска Църква – не част или сегмент от нея, а нейна пълнота. Действително, “където е Иисус Христос, там е вселенската Църква”. Неизменните призиви, които Антиохийският епископ отправя към своите кореспонденти да бъдат покорни на епископа се основават не на някаква външна или формална сила на епископата като цяло, получена по силата на юридическо делегиране, а на факта, че епископът предстои при извършването на Евхаристията и явява присъствието на Христос и дори присъствието на Бог Отец. Интересното е, че в нито един случай св. Игнатий Богоносец не споменава апостолското приемство на епископите. При него апостолите са представени по-скоро от презвитериума, от групата или колегията на старейшините, които през време на евхаристийната служба стоят около епископа така, както апостолите са стоели около Иисус на Тайната вечеря. Събирането около Евхаристията на всички християни, начело с епископа и презвитерите, е за св. Игнатий извор на истинното учение, обратно на практиката на отцепническите групи. По този начин Истината се явява като виждане, като непосредствен опит, получен в поместната евхаристийна общност, израз на съборността или на пълнотата на Божието присъствие.
Идеята за „съборност на пространството” (Св. Ириней Лионски)
“Приела тази проповед [= учение] и тази вяра, както вече казахме, Църквата, макар и разпръсната по целия свят, ги пази грижливо, като че ли обитава един дом… Не по друг начин вярват и не е различна традицията на църквите, основани в Германия или сред иберийците, или сред келтите, или на Изток, в Египет, Либия или в средния свят… И нито твърде изкусният в речите сред тези, които предстоятелстват в Църквата, ще каже нещо различно от тези неща…, нито пък немощният в словото ще умали [силата на] традицията”.

Полемиката си с гностиците обаче св. Ириней обосновава върху идеята за съборността във времето и това довежда до идеята за апостолското приемство на епископите. Той използва този аргумент предимно за да отхвърли гностическите претенции за запазване на истинското учение на апостолите чрез някакви тайни, мистериозни традиции, които биват предавани устно от един на друг. Противно на това, според св. Ириней, Църквата пази традицията без да я крие. Тя я пази в лицето на своите епископи, а те я проповядват в рамките на светотайнственото си евхаристийно служение в съответната църковна общност. Същото е значението и на апостолското приемство: не механически валидно ръкоположение, а верност в преподаването на апостолската вяра.

“Всички, които желаят да видят истината, могат да съзерцават преданието на апостолите, което е открито за целия свят във всяка църква, и ние можем да изброим епископите, поставени от апостолите в църквите, както и техните приемници чак до нас, никой от които не е преподавал, нито познавал нещо друго, подобно на това, което тези [гностиците] бълнуват.”

Св. Ириней е особено недвусмислен, когато твърди, че традицията се пази буквално във всяка църква. И действително неговата еклисиология е същата като еклисиологияга на св. Игнатий Богоносец: всяка поместна евхаристийна общност е съборна и притежава пълнота на благодатта и на Божието присъствие.

В по-късните векове често ще свеждат представата за традиция само до юридическата категория на авторитета, който изисква пълно подчинение и се оформя в институции, вдъхновявани от отделни политически системи. Самият епископат прогресивно, още в най-ранен стадий, се откъсва от първоначалното си значение и функция в поместната евхаристийна общност и се превръща в една средновековна административна институция, която притежава юрисдикция над широки географски територии и обхваща многобройни поместни евхаристийни общности (известни още и като енории).
 

Съвременната общоцърковна ситуация

Повдигането на въпроса за това дали християнската традиция има бъдеще неизбежно ни сблъсква с липсата на единство сред самите християни. Ако въобще съществува въпрос, по който протестантите, римокатолиците и православните да са исторически разделени, това е точно въпросът за традицията. Въпреки това съществуващото положение беше значително променено не само от движението за християнско единство, но още и от драстичните промени, които настъпиха във всяко от трите големи християнски семейства.

Съвременното протестантство, въпреки своя конфесионален и културен плурализъм, се обединява от историческия си произход в Реформацията, което предполага отхвърляне не само на средновековната латинска традиция в нейния учителен авторитет, но още и на самата идея за някакъв, различен от Св. Писание, авторитет. Едно от основните достижения на съвременния икуменически диалог е признанието от страна на много протестанти, че нито едно общество не може да съществува без традиция и че в това отношение реформираното християнство от ХVІ век и от последващите столетия не прави изключение. Принципът sola scriptura, общото приемане на Писанието като единствен краен критерий на християнската истина, няма и не може да има за резултат църковно единство в историята или единодушие в учението сред протестантските  общности. Именно традициите продължават да разделят тези общности и днес. 

От една страна много от протестантските богослови започват да признават утопичния характер на едно християнство, лишено от традиция. От друга страна, донякъде поради първичния си предразсъдък в полза на принципа sola scriptura и донякъде защото самата история ги изправя пред факта, че акцентирането върху традицията на практика разделя, протестантите имат склонността да определят традицията като чисто човешки и – следователно – някакъв по необходимост относителен елемент в християнството. Всеки от нас неизбежно се придържа към някаква традиция, но това е оправдано само в случай, че всички сме изцяло толерантни към останалите традиции. Това възприемане на плурализма, което често е съединено с определен релативизъм в учението, е особено характерно за либералното протестантство в Америка, което гледа на различните деноминации като на чисто исторически образувания.

Разбира се, вътре в обществото на протестантите съществува един ясен обединяващ фактор, който всички признават – Библията. Съвременните методи на библейската екзегеза обаче разкриха и нейния човешки елемент и следователно относителност, и следователно плурализъм. Някои днешни икуменисти са дори много щастливи с това тълкуване на Новия Завет, което провежда ясни разлики между християнството “на Павел”, това “на Йоан” и това “на Лука” – всичките те еднакво легитимни. По този начин се признава легитимното съжителство на различни християнски традиции като отделни групи или църкви.

Либералното течение в протестантството обаче има и противодействието си в лицето на фундаментализма, на сляпото и често твърде наивно възприемане на буквалната непогрешимост на библейския текст, което само по себе си предполага отказ от историята и от всяка форма на сътрудничество между Бога и човека в акта на откровението. Библията се превръща в това, което никога не е претендирала да бъде – универсален информационен справочник за историята и науката.
 
Това, което липсва както на либералната, така и на фундаменталистично настроената страна (с които, разбира се, не се изчерпва протестантската мисъл днес), е идеята за общение между Бог и човек в светотайнственото приятелство в Църквата – събитие, в което съборността или последователността във времето е възможна, единството в пространството е желателно, а Библията трябва и може да бъде подобаващо и хармонично разбирана както в своя божествен елемент, така и в човешкия си контекст.

За Римокатолицизма – както, разбира се, и за Православието – традицията е най-важната реалност в съществуването на Църквата. Нещо повече – тя стои в центъра на всички дебати след Втория ватикански събор. Традицията е и нещо, върху което Изтокът и Западът дискутират в продължение на векове. През Средновековието разликите между тях всъщност довеждат и до Великата схизма между Рим и Православието. По-рано споменах, че вече през ІІ век традицията бива припознавана като неизбежен критерий за християнска идентичност против гностиците. През по-късните столетия безбройните разисквания върху Троицата, христологията и т.нат., биват разрешавани само чрез отнасяне към традицията. Доколкото обаче всички замесени в споровете групи се позовават на Св. Писание, всички те се обръщат и към традицията. Това е вярно както за арианите, така и за несторианите, и за монофизитите, и за иконоборците, и, разбира се, за гърците и латиняните, когато те се сблъскват едни с други по спорни въпроси като този за латинската интерполация в текста на Символа на вярата (Filioque) или други богословски, дисциплинарни и литургични въпроси. Като цяло Изтокът настоява, че по същество всички подобни проблеми трябва да бъдат разрешавани съборно. За Изтока апостолската традиция е нещо, което е поверено на всички църкви и следователно те могат да изразяват тази традиция авторитетно само в консенсус или съборно. Но това не е демокрация, а по-скоро някакво мистично вярване в действителното присъствие на Христос и на Светия Дух в Евхаристията, а оттам и в колективната отговорност на всички Божи човеци за запазването на вярата.

Наистина за християните стойността на Стария Завет сама по себе си е в отношение с идването на Христос, което тя подготвя. В Новия Завет обаче Църквата, действителното присъствие на Христос, е спасителен дар, освобождаване не само от греха и смъртта, но и от всеки исторически детерминизъм. Следователно, релативизирането на истината е невъзможно: в Христос ние виждаме откриване на живата Истина. Макар думите и изразите, използвани от древните и средновековните събори да са исторически условни, това не се отнася до тяхното съдържание и значение. Ето защо гледаме на традицията като на нещо последователно във вековете.
Ново търсене за реинтерпретация на традицията се наблюдава и на най-високото ниво на римокатолицизма, което виждаме в папските изказвания. Ще спомена само един пример, който е от голямо значение за връзките между Рим и Православието. По случай 700-годишнината от Втория Лионски събор (1274 г.) папа Павел VІ (1963-1978) прави официално изявление, в което нарича този събор един събор на Запада, който малтретира Източната църква. До времето на това изявление римокатолицизмът като цяло приемаше Втория Лионски събор за “Вселенски” събор, който санкционира унията с Изтока и потвърждава добавката Fiolioque към Символа на вярата. Ясно е, че новото му класифициране единствено като събор на Запада предполага липса на вселенски авторитет. Ако обаче това е така, то същото трябва да важи и за други събори, като например Флорентийския, Тридентския, Първия и Втория Ватикански. По същия начин и официалните доктринални изказвания на Римските папи, които никога не успяват да намерят одобрението на Източното православие, са сведени до западни теологумени, които източните християни по никакъв начин не са длъжни да приемат.
Ясно е, че, ако тази линия в подхода се продължи, целият проблем с отношенията между Рим и Православието изглежда поставен в съвсем нова перспектива. Ако определяме свещената традиция не във връзка с папските одобрения, които несъмнено са дадени по отношение на изброените по-горе западни изказвания, а във връзка с възприемането от цялата Църква, какво точно би било положението на тези изказвания? И какво да мислим за съвременните папски изказвания? Ако те могат да бъдат изцяло пренебрегнати от източните християни, могат ли да бъдат освен това и официално критикувани и отричани? И, ако това право да критикуват е дадено на християните от Изтока, не е ли очевидно, че то принадлежи и на християните от Запада? Приложими ли са на практика днес категориите Изток и Запад така, както това е било в Средните векове? Живеем в един малък свят, където културите и традициите вече не могат да бъдат гледани изолирано една от друга. В този свят християнската традиция трябва да присъства като такава – в своето универсално и екзистенциално значение, независимо дали това се възприема от съвременниците или не.
 
Какво е становището и какъв е приносът на Православната църква в неизбежния дебат върху природата на традицията? Това становище може да бъде описано едновременно и по отрицателен, и по положителен начин. В отрицателен смисъл православният Изток никога не се е увличал в търсене на обективен, ясен и формално определим критерий за истина от типа на папския авторитет или на идеята за sola scriptura. Попитани за източниците на своята вяра, православните отговарят по начин, който често обърква западните християни. Те казват, че такъв източник е цялото Св. Писание, разглеждано обаче в светлината на традицията на древните събори, на св. отци и на вярата на целия Божи народ, изразена в Литургията. За външните хора това изглежда неясно, може би романтично или мистично, но при всички положения неефективно и нереалистично. Самите православни пък защитават своето становище като светотайнствено  и есхатологично.
 
Практическият резултат от “неяснотата”, с която Православието определя традицията е дълбокият усет за това, че отговорността за традицията се носи от цялата Църква, а не само от “авторитетите”, били те патриарси или дори събори. Разбира се, Вселенският събор може да се разглежда като най-висшата форма на свидетелство за истината. Православните обаче винаги посочват факта, че някои събори от миналото са били свиквани като “вселенски”, но в крайна сметка са били отхвърляни от Църквата.
 
 действителност отсъствието на формален критерий или на авторитети, както и общата отговорност на всички, водят Източното православие до твърде консервативно отношение. Не съществува никакъв църковен аторитет, който би могъл да наложи промени или реформи – не само по отношение на учението, но дори и в богослужението и в дисциплината. Наистина промени се случват, но те винаги биват придружавани от един бавен процес на възприемане. Разбира се, в ситуации, в които цялото тяло на Църквата е лишено от просветено познание по спорните въпроси, и консерватизмът, и промените са твърде опасни. Исторически погледнато Източното християнство често изпада в положение на замразяване, в което отказът от промяна е равен на традиционализъм.
 
Целият текст в Двери на православието http://www.dveri.bg/content/view/5769/50/

Advertisements
Published in: on 06.02.2011 at 22:26  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2011/02/06/mayendorf/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: