За Църквата и нейната двойствена историческа памет

Момчил Методиев, в. Култура, бр. 5/2012

Кризата с досиетата на висшето духовенство извади на повърхността някои отдавна прикривани проблеми на Българската православна църква. Мълчанието за комунистическото минало в годините на прехода, сега, след оповестяването на тези агентурни списъци, създава впечатлението, че Църквата се е превърнала в казионна организация. Официалната реакция на Св. Синод се сведе до мълчание, а това отново даде път за спекулации и слухове, които съпровождат обществения интерес към висшето духовенство от десетилетия. Митрополитите дори не успяха да се възползват от чистото минало на патриарха, за да защитят по някакъв начин публичния образ на Синода. Всъщност, кризата с досиетата и последвалото я знаково мълчание направи явни два свързани проблема, без чието решение Църквата трудно ще успее да възстанови публичния си авторитет: единият е антиисторизмът на висшето духовенство, а другият – опасенията, че те продължават да са податливи на опитите за инструментализиране на Църквата.

Защо антиисторизмът е проблем? Защото повече от двадесет години след края на комунизма висшият клир продължава да не може да осмисли комунистическото си минало. Когато става дума за модерната история на Българската православна църква, обикновено се акцентира върху славните години на Българската екзархия, а периодът на тоталитарен контрол върху църковния живот остава забулен в мълчание. Дори обявяването на модерната Българска патриаршия е често пренебрегван факт, ограничен в рамките на официалните и често официозни чествания. Създава се впечатлението, че комунистическият период в историята на Църквата сякаш не е съществувал. За него могат да се видят и чуят предимно пикантни факти за една или друга личност, разпространявани или описвани от лично засегнатите участници в събитията. Представителите на висшия клир подсилват усещането за исторически хиатус, като почти никога не говорят за своите предшественици на митрополитските катедри, а още по-рядко – за непосредствените си предшественици.

Така се изгубва и представата, че Църквата е жертва, а не сътрудник на комунистическия режим. Загубва се и паметта за нейни достойни представители, оказали съпротива на комунистическия режим.

Насоките за „овладяването” на Църквата са зададени от Георги Димитров през 1946 г. в неговата прочута реч в Рилския манастир. През този период новата власт се опитва да избегне прекия сблъсък с висшето духовенство. В речта си Димитров се опитва да намери мястото на Православната църква в комунистическата държава. Открива го в нейната роля на пазител на националното единство в годините на османското владичество: „Нашата православна църква, за разлика от някои други църкви, има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ”. Но го има и другото – цялата реч е изпълнена с неприкрити заплахи към „свещенослужителите предатели, негодници, юди от гледна точка на националните интереси на българския народ”. Враждебното отношение на Димитров към православната йерархия може да бъде обяснено не само с атеистичната идеология, която той изповядва, но и с неговия протестантски произход. Две години по-късно – през 1948 г., под влияние на майка си, Димитров сключва религиозен брак по протестантски обряд с втората си съпруга Роза Флайшман. По ирония на съдбата, той е венчан от пастор Зяпков, който година по-късно ще се окаже сред основните подсъдими в делото срещу протестантските пастори. А още по-голямата историческа ирония е в това, че през 70-те и 80-те години в речника на Държавна сигурност с термина „секти” са обозначавани всички традиционни протестантски изповедания. От тази гледна точка излиза, че ДС би трябвало да определя Димитров като „сектант”. Този пример е само едно доказателство за това колко бързо са се променили обществените представи за Църквата през комунизма и колко драматично пропагандата е успяла да изличи историческата памет за християнството.

През 50-те и 60-те години маргинализирането на Църквата далеч не е толкова лесна задача, колкото изглежда днес, когато са видими резултатите от тази атеистична политика. Съпротивата на Църквата срещу комунизма е всеобща и на всички равнища. На репресии, обаче, са подлагани предимно свещениците: в началото на 50-те години поне 10% от всички православни свещеници са изпратени в лагери или затвори, а през 1948 г. е убит един от водачите на опозицията в Синода – Неврокопският митрополит Борис. Но това не успява да пречупи опозицията сред висшето духовенство. Комунистическата власт заварва по същество същия състав на Синода, който взима участие в кампанията по спасяването на българските евреи. В този момент сред митрополитите има забележителни духовници, известни със своето високо образование, широки международни връзки и авторитет сред вярващите. Най-открояваща се е личността на Софийския митрополит, а сетне и екзарх Стефан, но със същата сила това се отнася и за почти всички други членове на Синода – Пловдивския Кирил и Доростоло-Червенския Михаил.Не по-малко авторитетен е и Врачанският митрополит Паисий, провел като наместник-председател на Синода в периода 1949-1951 г. най-тежките преговори с властите по новия устав на Българската патриаршия. А сред най-опасните противници на властите се нарежда днес забравеният Видински митрополит Неофит – изминал цялата църковна йерархия от овдовял свещеник до наместник-председател на Св. Синод в продължение на почти петнадесет години (1930-1944 г.). Той умира през 1971 г. на 102 годишна възраст, след като е заемал митрополитската катедра в продължение на 56 години, като през целия комунистическия период внимателно е следен от тайните служби. Дори близките до него духовници трайно са подозирани в „реакционност”, поради което се налага след смъртта му Държавна сигурност да проведе специално мероприятие, за да предотврати опасността той да бъде наследен от уважавания от местната общност негов викариен епископ Антоний.

Въпросът за разработките на Държавна сигурност срещу представителите на висшето духовенство често остава в сянката на списъците, оповестявани от Комисията по досиетата. Това е резултат от цялостната философия на закона, чиято цел е да осветли сътрудниците на ДС, които продължават да заемат публични длъжности в годините на прехода. Законът, обаче, прави достъпни и разработките срещу жертвите на Държавна сигурност, които могат да се ползват със съгласието на техните наследници. Тези разработки са достъпни и за изследователите, които, обаче, трябва да спазват ограничителни правила при тяхното цитиране. Нещо, което силно ограничава достъпа до разработките срещу висшите духовници през комунизма, защото става дума за монаси, които нямат наследници. За тяхната памет би трябвало да се борят техните духовни наследници, които заемат същите митрополитски катедри. Архивите крият многобройни доказателства за достойното поведение на тези архиереи, както и редица данни за методите, използвани от ДС за подчиняването на висшето духовенство. В една от тези разработки срещу виден „реакционен” член на Синода подробно е описан неуспешният опит за неговото вербуване след придобиването на „компрометираща информация”. Държавна сигурност разработва специално мероприятие, чиято цел е при митрополита да бъдат пратени жени, които да успеят да го фотографират в неприлична ситуация, с която след това той да бъде изнудван. Резултатите от операцията остават неясни, но разработката срещу този митрополит продължава още десетилетия и заема няколко тома. Подобен е случаят с обекта на разработката „Фанатик” – Левкийският епископ Партений. В делото му подробно е описан неуспешният опит за неговата „вербовка” – той е бил буквално отвлечен от софийска улица и закаран на скрито място, където с него е проведена „вербовъчна беседа”, завършила с категоричен отказ. Архивите крият и още много други, не по-малко драматични случаи. В средата на 50-те години Държавна сигурност често се оплаква от ненадеждността на агентите от църковните среди, защото голяма част от тях скоро след привличането им сами се „разконспирирали”, което правило сътрудничеството с тях безпредметно. Разбира се, това не се отнася за всички сътрудници на ДС от средите на Църквата, тъй като точно в този период са вербувани и някои от най-важните агенти на тайните служби, активни поне до края на комунизма.

Причината за твърдостта на тези духовници в първите години на комунизма трябва да се търси основно в подкрепата, която те получават от страна на църковната общност, включително и от страна на митрополитите. До началото на 60-те години Св. Синод внимателно следи съдбата на свещениците, изпратени по затворите, и всяка година пише пространни изложения до държавните власти с искания за тяхното помилване. А държавата от своя страна често се оплаква, че тези митрополити се опитват да подслонят в епархиите си „бивши хора” или реакционно настроени свещеници.

Православната църква е жертва на комунистически режим далеч не само през 50-те или 60-те години, но и в годините на „развития социализъм”. И тогава жертви, но този път на административни репресии, са предимно представители на нисшото духовенство. Най-голямото доказателство е кампанията за налагане на гражданските ритуали от началото на 70-те години, чрез която е атакувано най-личното пространство на хората. Със сигурност, архивите на ДС крият данни и за много свещеници, пострадали през този период – до момента са известни най-малкото два случая на свещеници, опитали се да разпространят известното писмо на Солженицин до руския патриарх, които веднага след това са били „профилактирани” от Държавна сигурност. Всъщност, в този период дори и най-малкият опит за съвестно изпълнение на свещеническото служение се оценява като съпротива срещу режима. Неслучайно през 1984 г. един от служителите на Комитета по църковни въпроси заявява, че „най-добрата дейност на свещеника е да бездейства”.

Загубата на тази историческа приемственост между старото поколение митрополити и настоящето поколение висши духовници е сред основните причини за антиисторичността на днешния висш клир. Възстановяването на тази историческа приемственост и на историческата памет за тези хора би бил и най-силният аргумент срещу обвиненията, че Църквата е била „превзета” през комунизма. Реабилитирането на свещениците, пострадали заради вярата си, ще помогне и за възстановяването на чувството на общност между висшия и нисшия клир, което на много места днес изглежда разрушено. Може да се допусне, че преди да бъде оповестен списъкът на Комисията по досиетата за днешния висш клир, мнозина днешни митрополити са се чувствали притеснени от „тежката сянка” на своите предшественици. Сега, след като този списък е публичен факт, точно сянката и паметта за тези духовници може да помогне на Църквата да преодолее кризата.

Възстановяването на историческата памет би бил и един от най-силните аргументи срещу опитите за инструментализиране на Църквата – проблем, който днес изглежда също толкова реален, колкото и в годините на тоталитаризма. Защото ако в годините на комунизма съществува единна визия за това как може да бъде използвана Църквата (с акцент върху нейния национален характер), днес има най-различни визии и очаквания от различни обществени групи, което прави тази опасност още по-голяма. Инструментализирането на Църквата в епохата на развития социализъм, тоест, опитите тя да бъде интегрирана в комунистическата държава, е сред най-лукавите прийоми за нейното овладяване. Опитът Църквата да бъде използвана за конкретни национални цели предоставя така търсеното днес оправдание за дейността на оперативните работници и притъпява съвестта на привлечените секретни сътрудници. Но по този начин универсалното послание на християнството се свежда до ограничени национални каузи, които обричат Църквата на провинциалност и изолация.

Съществуващите днес разнопосочни обществени очаквания към Църквата трудно могат да бъдат примирени или обединени. За едни Църквата продължава да бъде „пазител на българщината”, за други – просто „обреден дом”, за трети тя трябва да бъде стожер на консерватизма в консуматорското общество. А най-видимата опасност се крие в това, че зад пожизненото служение понякога се оказват скрити пожизнени бизнес интереси, които също се опитват да оказват влияние върху църковния живот и нарушават автономията на църковната институция.

Отварянето на досиетата на висшия клир може да стане повод за нарушаването на дългото мълчание на висшия клир по всички тези въпроси. Както и за обръщането на цялата Църква към травмите от миналото, които засягат не само висшето духовенство, но и цялото общество. И не на последно място, ще разбие обществени стереотипи, които в една или друга степен продължават да бъдат доминирани от скрити националистически представи, наложени от Държавна сигурност. И днес Зографският манастир продължава да бъде възприеман предимно като „национална светиня”, а не като действащ манастир. Всички знаят, че манастирът съхранява оригинала на „История славянобългарска”, но малцина са наясно с историческото значение на „Служебника на патриарх Евтимий”. За мнозина българските църковни общности в чужбина продължават да бъдат предимно „землячески дружества”, чиято цел е съхраняването на българския език и националната идентичност на новите българските емигранти. Но това е по същество израз на същата инструментализирана визия за Църквата, защото тя я натоварва с очаквания, които всъщност са от компетенциите на държавата. Заемането на категорични позиции по тези въпроси от страна на висшия клир вероятно ще доведе до спад на рейтинга на Църквата в класацията на „държавните институции”, тъй като няма да могат да бъдат задоволени всички тези разнопосочни обществени очаквания. Но, от друга страна, така ще бъде защитена църковната автономия, за която толкова се говори в последно време

Advertisements
Published in: on 10.02.2012 at 10:20  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2012/02/10/mmetodiev-cultur/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: