За балканския етнофилетизъм

проф. дфн. Калин Янакиев

През лятото на тази година в град Волос (Гърция) се проведе всеправославен богословски семинар, посветен на болезнения проблем за етнофилетизма (букв. привързаност към етноса, разделяне на едната, всецяла Православна църква на етнически принцип). Макар, като правило, подобни форуми да не успяват да концентрират медийното внимание, обсъжданият въпрос е наистина изключително съществен за Православието, а освен това придобива и съвсем актуални измерения. Именно върху тях бяха концентрирани и предизвикалите най-горещи дискусии доклади на семинара. Струва ми се обаче, че и след този семинар все още не е направен изчерпателен опит за изясняване на най-дълбоките корени на тази изключително опасна болест на православната църковност. Нещо повече – у нас, в България тя дори не е идентифицирана в общата историческа и историко-църковна литература. Известно е, че „етнофилетизмът” получава това свое наименование и е осъден като ерес (през 1872 г.) именно по повод едностранното и „революционно” обявяване от страна на трима български епископи на независимостта (отделянето) им от Константинополската патриаршия. В трудовете по национална история (и в учебниците, по които учат учениците ни и до днес) това и последвалите го събития се описват като „първи етап от борбата ни за национално освобождение” и се определят еднозначно като нещо положително и справедливо. Според мен е крайно време обаче, поне православната ни интелигенция да погледне по един по-общ и обективен начин на случилото се тогава, защото то представлява само най-острия епизод от един далеч по-широк процес, който е протекъл между Православната църква и зараждащите се новоевропейски нации между 17-ти – 18-ти и началото на 20-ти в., като е поставил Православието в една ситуация, твърде тежка, проблемна и която именно обуславя необходимостта от връщането днес към проблема с етнофилетизма.

Този исторически процес, за който говоря, бих си позволил да нарека инструментализация на Православието за национално-строителни (държавно-строителни) цели, като, според мен, той е протекъл на цялата територия, на която православната вероизповед от векове е господстваща, макар въпросното „инструментализиране” да се е извършило по два специфични начина – сред православните на Балканския полуостров и в земите на Петербургска Русия. В тази бележка ще се концентрирам върху „балканския случай”.

И тъй, на територията на разпространението на православната църковност на Балканите, както е известно, нациите от новоевропейски тип възникват след продължително прекъсване на политическата независимост на народите тук, насилствено слети в едно, подчинено на Османската империя и вероизповедно дефинирано съобщество, наречено „рум-миллет” (т. е. „миллет”-а на ромеите, на християните в държавата). Това историческо обстоятелство води до не-органичното, идеологически конструирано, често умозрително и изкуствено създаване на модерните нации по тези земи (буквално „сътворявани” от определени интелектуално-политически местни елити по импортна, внесена от Западна Европа схема). Защото безспорно е, че средновековна Византия съвсем не е била държава „на гърците”, а на множество народи, обединени от „римското” културно и политическо поданство на Константинопол, както и че Българското „царство” никога не е включвало в себе си всички (славяно-) българи на Балканите и въобще не е било царство „на българите”, а по-скоро на българските (от 11-ти – 12-ти век и на кумано-българските ) владетели над различни славянски, влахо-илирийски и степни народности. По същия начин и сърбо-хърватските племена (поданици както на свои, така и на различни, чужди владетели) никога не са образували една нация в онази епоха.

Повтарям, цялото това многоетнично и многоезично население на полуострова ни, след 15-ти в., под диктата на османо-мюсюлманските разбирания за устройството на обществото бива за дълги векове слято в едното цяло на християните по вяра, редопоставени със и подчинени на господстващия „миллет” на ислямските поданици на султана. И ето, с началото на създаването на нациите, общото православно изповедание на всички тези хора, тяхната православна църковност попада в особена ситуация. За разлика от католическата църква, която от началото на Новото време остава встрани от органично кристализиращите нации на католиците в Западна Европа (и по този начин не допуска да бъде национализирана), поначало непритежаващата единнен йерархически център православна църковност, устроена на териториално-поместен принцип, бива завихрена от националното „строителство” на пасомите си и – по различен начин и с различна радикалност на различните места – бива „мобилизирана” от тези последните за обособителските им каузи. Православието на балканските народи от рум-„миллета” става инструмент (един от инструментите, но един от инструментите на всички) за националното им строителство. Така православната църковност се инструментализира – нейната изконна структура, обединяваща териториално-поместните църкви в „събора” на вселенското Православие се превръща в структура на православни етнически – единни по своя език и бит православни групи, които – макар по канон всичките да продължават да бъдат обединени от едното си православие, в действителност се затварят една за друга от тези свои природно-битови характеристики. Това има неподценими в историко-църковен план последици, които именно трябва да се посочат с безкомпромисна яснота днес, за да можем (ние, православните на Балканите) да мислим с достатъчна отговорност и реализъм за бъдещето на Православието в нашата епоха.

Първо и преди всичко, инструментализирането на православната църковност и превръщането й в национално-строителен инструмент за изграждащите се нации, поставя тази църковност в подчинено положение спрямо каузите на националното съобщество, а скоро след това – и спрямо целите и каузите на националните (му) държави.

Да, мобилизирайки Православието за каузата на националното строителство, балканските нации в началото могат да използват това последното за идентифициращо-противопоставящ признак спрямо господарите на Османската империя, които са иноверни, но как биха могли да го сторят те за идентифицирането си една спрямо друга, освен ако не започнат да преподчертават, да превръщат в квази-вероизповедни, определени чисто „акцидентални” негови характеристики, които въобще нямат и не могат да имат собствено-църковен характер.

Така в мобилизираното за националното строителство на българи и сърби Православие, до решаващ негов признак се издига това, че то е славяно-езично, за разлика то гръко-езичното на южните им съседи. В режим на остро езиково противопоставяне православните гърци и православните българи, макар да си остават православни (т. е. принадлежащи на „едната, свята, съборна и апостолска Църква”) започват да се изживяват като членуващи съответно в – гръко-православната и славяно-православната Църква (с това българската почти a priori става родствена най-вече с руската), които вече не могат да образуват истински, духовен „събор”. Ето го първият плод на националното инструментализиране на православната църковност. Още по-нататък: превърналото се в национално-строителен инструмент Православие както на гърците, така и на българите, на сърбите, на румънците бива обладано (при някои – като българите от 19-ти век – особено силно) от идола на „автокефалията”. Авто-кефалията (или правомощието да бъде самооглавяваща се, сама да ръкополага свои архиереи на територията си) би трябвало да бъде духовно-административна характеристика на една поместна църква, само когато е свързана с нейната църковна зрялост и дълбока, духовна (евхаристийна) консолидираност. Ако обаче Църквата е превърната в национален инструмент, автокефалията става именно механизъм за отделянето на едни православни от други православни (дори ако езикът им е общ) само защото те са православни на отделни нации, на отделни национални държави. И тази принадлежност (направо трябва да се признае – подчиненост) на отделните национални държави започва да разделя православните на българската автокефална, на гръцката автокефална, на сръбската автокефална църква по-дълбоко, отколкото ги едини общият за всички тях догматико-каноничен строй на самото Православие. Второстепенни и чисто административни признаци, както се вижда, започват да разделят Православието на „православия” в по-решаваща степен отколкото съществени и собствено църковни признаци би трябвало да ги единят.

Още по-нататък: когато православната църковност бива мобилизирана като национално-строителен и национално-обособяващ инструмент от държавите на балканските православни, това неминуемо довежда и до преподчертаване, до издигане в статут на квази-съществена характеристика и от самите им архиереи, на специфичните местни църковни обичаи и практики. Макар такива да са съществували винаги и на всички места, те не са водили обаче до пагубните последици, до които води тяхното псевдо-освещаване в рамките на национално-инструментализираното Православие. Направо казано, в ръцете на националните строители (в каквито, пак казвам, се превръщат и повечето от архиереите на „автокефалиите”) православната църковност се провинциализира и на мястото на вселенското Православие, като събор от поместни православни църкви, се явяват православни провинции или провинциални „православия”, които практически (не в декларациите на богословския ум) не образуват (а затова и не могат да свикат до днес) вселенски събор на Православието

Накрай, защо твърдя , че горчивите плодове на това „инструментализиране” на православната църковност за националните каузи на балканските православни държави след 18-ти в. стават особено осезателни днес и именно днес изискват от едни нови православни елити (колкото и нетрадиционно да звучи този израз) особено отговорни усилия? Ето защо. Защото към днешна дата каузите на националното обособяване вече безспорно са изчерпани, завършени, енергията им е угаснала, за да отвори място на съвсем други проблеми и предизвикателства. Държавите на тези нации отдавна са преживели и периода на своята модернизация и секуларизация. При това положение, така дълго битувалото като инструмент за извън-църковни цели Православие на Балканите, неминуемо бива намирано днес от неговите истински духовни ревнители като деградирало като обикновена съставляваща (нека дори и да е важна) от историческото наследство на нациите, които е образувало – т. е. в условията на модерността – в елемент от етнографското минало на тези нации, сиреч намира се като „музеизирано” (впрочем, като такова и можеше да го преглътне комунистическият тоталитаризъм в България и Румъния допреди две десетилетия). Битовизирането и рустифицирането на Православието на Балканите е трагичната цена, която то плаща в началото на 21-ви век за етно-националната му инструментализация през целия изминал период от началото на балканските „възраждания”.

Но преди да се опитам да набележа насоките за излизането от това състояние, следващия път ще се вгледам в другия типичен начин на инструментализирането на Православната църква – това, извършило се (и изглежда продължаващо да се извършва) в Русия.

Източник: в-к Култура, 8.10.2012г.

Advertisements
Published in: on 09.10.2012 at 13:53  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2012/10/09/kyanakiev-8-10-12/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: