In memoriam. Патриарх на три епохи

Момчил Методиев, портал Култура

Патриарх Максим вече е част от историята – не само на Българската православна църква, но и на цялото общество. Беше станал част от историята дълго преди кончината си. Не само заради дълголетието си, но и заради споровете, с които се свързваше неговата личност. Патриарх Максим беше последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската църква. През 1944 г. той е 30-годишен монах. През 1971 г., вече със сериозен стаж като митрополит, е избран за патриарх на 56 годишна възраст. Промените през 1989 г. посреща на достолепните 75 години. През тези четиридесет и една години на патриаршеско служение той преведе Църквата през атеистичната пропаганда на комунистическия режим, през бурните години на политическия преход и църковния разкол. След преживените публични обиди и хули, той доживя хората да говорят за него като за „дядо Максим”, а всички членове на Св. Синод на БПЦ да се крият зад неговия авторитет. Доживя да бъде почитан като патриарх не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Като всяка личност, живяла през противоречиви времена, той ще бъде оценяван през пристрастията на хората към епохата. А неговият наследник, за добро или лошо, ще бъде съизмерван с него.

Защо приживе толкова много хора – и особено силните на деня – не го обичаха? Защо имаше толкова поляризирани мнения за неговата личност? Описван често като слаб човек и патриарх, със сравнително невидимо публично присъствие (подозиран даже в тесни връзки с властта по времето на комунизма), според мнозина той не съумя да задоволи публичните очаквания към него и неговото служение.

Основната причина е в това, че той не беше политик. Погледнат от светска гледна точка, патриархът може би изглеждаше точно така – слаб и отдалечен от своето паство. Комунистическият режим нанесе много поражения върху църковния живот, но най-непреодолимото му наследство е, че се опита да превърне Църквата в средство, в инструмент. В зависимост от собствените си пристрастия всеки очакваше Църквата и нейният предстоятел да бъдат инструмент – за „опазване на българщината”, за „съхраняване на морала”, за изпълнение на социална мисия или за нещо друго. Малцина бяха хората, които гледаха на Църквата като цел и като път. Сред тях беше и патриархът. От светска гледна точка това го правеше да изглежда слаб, но от църковна гледна точка в това се състоеше неговата сила.

Може би това е най-доброто обобщение на неговото служение – успехът му да превърне слабостта си в сила. Големият успех, който никой не може да му отнеме е, че успя да съхрани единството на Църквата. Тъй като това единство не беше подложено на изпитание само в годините на разкола, а и в годините на комунизма.

Патриарх Максим не успя да задоволи и друго обществено очакване – че българският патриарх трябва да прилича на римския папа или поне на руския патриарх. Да бъде монарх, който почти еднолично управлява Църквата, допитвайки се, но налагайки мнението си над Св. Синод. Но уставът на БПЦ, а и православните традиции повеляват, че патриархът е само пръв сред равните нему епископи и е почти лишен от административни права по отношение на останалите митрополити. Същинската власт в Църквата принадлежи на Синода, съставен от митрополитите, управляващи съответните епархии.

Пътят му до патриаршеските избори през 1971 г. е известен. Роден през 1914 г. със светско име Марин Найденов Минков, той завършва Софийската духовна семинария през 1935 г. и Богословския факултет през 1942 г. Постриган за монах през 1941 г., през следващите десетилетия той извървява пътя към висшето духовенство. Духовният му път е свързан с Троянския манастир, чийто игумен архим. Климент (Коевски) го въвежда в монашеството и го насърчава да се образова. Към монашеството го насочва и Врачанският митрополит Паисий, който му става духовен старец. През 1950 г. архимандрит Максим заминава като представител на Българската църква към Московската патриаршия. В този момент държавата го оценява като „благонадежден и с прогресивни разбирания”, но най-голямо значение отдава на произхода му от „бедно селско семейство”. Завръща се в България през 1955 г., като на следващата година е ръкоположен за Браницки епископ, а до 1960 г. е главен секретар на Св. Синод. Като главен секретар на Св. Синод епископ Максим е свидетел на последните дни на бившия екзарх Стефан, починал в заточение през 1957 г. През 1960 г. е избран за Ловчански митрополит, с което става на практика вторият митрополит, избран в годините на същинския комунизъм (ако не броим избора на Сливенския митрополит Никодим през 1947 г.). Първият е Неврокопският Пимен, избран през 1952 г. и утвърден за нов митрополит след дълги спорове в Синода. Още през тези години се вижда разликата между Максим и Пимен – първият избягва конфронтацията и публичните скандали, вторият не бяга от тях.

Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 г. В този момент публичното влияние на Православната църква е вече сведено до минимум. От 1965 г. се въвеждат милиционерските кордони около храмовете на Великден. В началото на 70-те години набира сила кампанията за налагане на гражданските ритуали, чиято цел е изграждането на нова обредна система без връзка с религиозните празници. Църквите и манастирите се превръщат – видимо или символично – в паметници на културата. Въпреки това някои държавни институции отстояват позицията, че Църквата твърде успешно възстановява авторитета си и укрепва финансовото си състояние – привеждат се данни за увеличените продажби на свещи и за нарасналия брой на отслужените ритуали. Според статистически данни 80 на сто от всички погребения се извършват по църковен ритуал, включително на починали членове на партията. Тезата за активизирането на Църквата е защитавана от Министерството на вътрешните работи, по-конкретно – от Държавна сигурност, която настоява за засилване на административната репресия над обикновените свещеници. На друго мнение е Комитетът по църковни въпроси – според неговия дългогодишен председател Михаил Кючуков административната репресия заплашва да отчужди определена част от населението от държавата.

Решението за издигането на Максим за патриарх е взето от Политбюро ден след смъртта на патриарх Кирил. „За глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим” – пише в него. Предложението е на председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков. На пръв поглед изборът е чиста формалност. Въпреки това избухва спор, оставил отпечатък върху цялото служение на патриарх Максим. Трима от авторитетните членове на Синода се подписват с особено мнение, с което искат изборът за патриарх да бъде отложен, докато не бъдат проведени избори за цялата църковна пирамида. На практика епархийските избиратели, които през 1971 г. избират членовете на Патриаршеския избирателен събор, са нелегитимни. Което прави нелегитимни и всички митрополити, избрани след 1955 г., когато е изтекъл мандатът на последните редовно избрани епархийски избиратели. Но през 1971 г. искането църковната пирамида да бъде възстановена преди свикването на Патриаршеския избирателен събор е нереалистично. Причината е ясна – те могат да възродят църковния живот – нещо, нежелано от БКП. Освен това през 1971 г. на референдум е подложена новата „Живковска” конституция, последвана от граждански избори. Провеждането на реални църковни избори през 1971 г. се е приемало като провокация. Така се стига до свикването на Патриаршеския избирателен събор и на 4 юли 1971 г. Ловчанският митрополит Максим официално е интронизиран за нов патриарх.

В годините на служението на патриарх Кирил държавата е имала интерес от наличието на силен патриарх, когото да държи отговорен за състоянието на Църквата. В началото подобно изглежда и отношението към новия патриарх. Но това мнение бързо се променя. Центробежните сили завладяват църковния живот почти веднага след избора на патриарх Максим. Към средата на 70-те години вече ясно личи, че държавата предпочита да прокарва политиката си чрез други фаворити, които имат възможността да наложат мнението си в Св. Синод, като дори пренебрегват мнението на предстоятеля на БПЦ.

Оценката за отношенията между патриарха и комунистическия режим винаги ще си остане двузначна. От една страна е ясно, че той никога не е бил „дисидент” в тясно политическия смисъл на думата. Не успява да спре атеистичната кампания на държавата, да се противопостави на налагането на гражданските ритуали, да защити редовите свещеници от административния произвол на местните власти. Но той постига и малки победи в стремежа си да съхрани църковния живот, които никой не може да му отнеме. През 1978 г., по време на една от редките си официални срещи с Тодор Живков, спасява от събаряне църквата „Св. Иван Рилски” в Перник. Малко преди това той прави известното си посещение в Америка – другите членове на делегацията са сътрудници на Държавна сигурност, които след завръщането подготвят специален доклад, който започва така: „предвид особената важност на мисията (…), считаме за необходимо, ръководени от съзнанието за патриотичен дълг – да споделим строго поверително още някои констатации…”. В началото на 80-те години патриархът успява да се пребори и за ново издание на Библията. В този момент обаче нито патриархът, нито Синодът могат да управляват тиража и начина на нейното разпространение, които са изцяло контролирани от държавата.

Въпросът за легитимността на неговия избор избухва отново през 1992 г., когато част от митрополитите отново оспорват този избор и създават т. нар. „Алтернативен синод”, с което поставят началото на разкола в Българската православна църква. В годините на разкола много се изписа за връзките на патриарх Максим с Държавна сигурност, което стана причина да бъде наричан с различни обидни имена и епитети. Изписа се толкова много, че и днес има хора, които не могат да повярват на Комисията по досиетата, която през януари 2012 г. излезе с решение, че 11 от 15-те действащи митрополити са били сътрудници на Държавна сигурност. Но не и патриархът. Независимо от историческата логика на този факт.

Преодоляването на този разкол и най-вече на раните от него са най-големият успех на патриарх Максим. Съхраняването на църковното единство стана възможно именно благодарение на неговото търпение и нежелание да взима еднолични решения. Винаги внимателен, готов да съгласува всяко тежко решение със Синода, по време на неговото служение митрополитите отново се превърнаха в център на църковната политика – нещо, което има както своите положителни, така и отрицателни страни. Ала такава бе цената за съхраняването на църковното единство, това е и наследството, върху което ще стъпи неговият наследник.

При оценката на личността на патриарх Максим трябва да се имат предвид и някои видими, но често пренебрегвани обстоятелства. Първото и по-маловажното е неговото дълголетие. Роден в годините на Първата световна война, свидетел на църковните битки в годините на Втората световна война и на ранния период на налагане на комунистическата държава, най-вероятно той е имал съзнание за тленността и преходността на политическите режими. За разлика от много от неговите съвременници – както в Църквата, така и извън нея.

Другото, по-важно обстоятелство, е неговото монашество, намерило израз в скромния му начин на живот. Наистина това са качества, очаквани от българския патриарх, а и от другите висшите духовници, макар че напоследък започнахме да си даваме сметка колко малко се спазва това изискване. Можем да си представим колко бързо един български патриарх може да се окаже в центъра на държавната политика, обграден от богати „спомоществователи”, които да го пазят от публичните критики. Личният пример на патриарх Максим се състоеше именно в отказа от тези видими признаци на властта, които не останаха чужди на някои от другите митрополити, както показа случая с „архонтите”.

Патриархът едва ли ще бъде запомнен със своята скромност и монашеска добродетел. Това са качества, които могат да бъдат оценени, само когато отсъстват. Като всяка историческа личност, живяла през противоречиви и изпълнени с напрежение времена, оценката за патриарх Максим зависи от пристрастията на хората към цялата епоха. А нашата епоха не е пристрастена към Бога. За разлика от него.

Advertisements
Published in: on 08.11.2012 at 17:30  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2012/11/08/in-memoriam-maxim_mmetodiev/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: