Патриархът

Деян Енев, портал Култура

Всяко време ражда светци. Те могат да просияят чак след векове, но тукашното им удостояване с титула святост не променя небесната им участ да множат славата на Бога далеч преди и хората да са научили за светостта им.

Някой каза, че патриарх Максим рано или късно ще бъде канонизиран за светец. И този човек беше прав. Защото с кротостта си патриархът успя да преведе кораба на църквата неразломен през този коварен и метежен почти половин век, през който я оглавяваше. Много лаеха срещу него. Пред кротостта му беше лесно да лаеш. Но сега, когато за неговата душа се грижат вече неговите молитвени застъпници, светците, дано лаят най-сетне да секне. Защото, казано накъсо и съвсем просто, да разсърдиш светците е малко страшничко.

И какво ще излезе, ако приемем казанато дотук? Че ние, днешните люде, сме имали светец до нас, и не сме го познали.

Дали сме били в състояние да открием тази святост – сега, днес и тук? Не знам. Нашият човешки ръст е малък, колкото и да се изправяме на пръсти, не можем да надзърнем в небесните тайни. Но все пак мисля, че ако напрегнем паметта си, ще открием поне веднъж или дваж ласката на онзи тих полъх, който не може да бъде сбъркан с полъха на вятъра.

Ще ви разкажа две мои свидетелства за този полъх. Може би си въобразявам. А може би – не.

Първото е за една моя среща с патриарх Максим. Преди години баща ми беше постъпил в правителствена болница поради съмнения за рак на белите дробове. Тогава редакцията на в. „Сега” където тогава работех, беше на бул. „Джеймс Баучер”. След работа ходех на свиждане на баща ми. Носех му портокали, банани, сокове. При едно от свижданията наша позната лекарка, която работеше в болницата, ми каза, че вътре лежал и патриарх Максим. Журналистическият ми инстинкт веднага оголи зъби, още повече, че тогава пак се разискваха някакви щекотливи за църквата въпроси. Изпратих баща ми до фоайето на болницата и сетне свих по коридора към другото крило. Влязох забързан през летящата стъклена врата, някакъв санитар ме попита къде отивам и аз все така делово и забързано отвърнах – при патриарх Максим, той не ме спря и ето че вече вървях по коридора, където в една от стаите лежеше патриархът. Проверих батериите на касетофончето си, работеше. Сетне почуках на вратата, влязох в антренцето и отворих втората врата, на стаята. Дядо Максим лежеше полуизправен на висока възглавница, целунах му ръка и взех благословия, казах му, че съм журналист; въпреки вълнението ми журналистическият трън продължаваше да ме ръчка и аз го попитах дали ще отговори на няколко въпроса. Тогава той каза: Търпение трябва, само търпение. Изведнъж разбрах, че моят бъдещ журналистически удар да взема пръв от колегията интервю от самия патриарх, е по-скоро чиста суета, отколкото желание реално да допринеса за оздравяването на проблемите и чини точно колкото шепа шикалки. Поклоних се и излязох от стаята. Бях щастлив, че успях да взема благословия и също толкова щастлив, че от интервюто нищо не излезе. Защото и без бялото си було, и без мантията, и без златния жезъл това беше патриархът. Той виждаше с друго зрение, това успях да проумея от краткото си посещение.

Другият случай е съвсем пресен, отпреди няколко дни. Бях в журито на един конкурс за сборник с къси разкази, организиран от община Карнобат. С жена ми пристигнахме с рейса в Карнобат към три следобед. Настанихме се в хотела и излязохме да се разходим в бистрия есенен ден. В единия край на площада се намираше църквата „Св. Йоан Богослов”. Влязохме вътре да запалим свещички. Течеше вечерната служба. На клироса четеше псалтира едно малко момиченце, във втори-трети клас, а още две момиченца стърчаха до него и му помагаха с отгръщането на страниците на голямата книга. Едното момиченце беше на негова възраст, а другото съвсем малко. И трите бяха забрадени с бели забрадчици. Малката на клироса четеше 85 псалом: „Наклони, Господи, ухото Си и чуй молитвата ми, защото съм беден и сиромах.” Четеше ясно, звънливо и хубаво. И докато четеше, тактуваше с пръстчета върху главичката на най-малката.

Излязох в притвора при продавачката на свещи и я попитах: Кои са тези момиченца? Дъщерите на свещеника, отвърна ми тя, на о. Павел Гърбов. Той има и още една, по-голяма, днес я няма, но и тя чете и пее много хубаво. И сетне Деспа, така се казваше клисарката, ми изреди имената на дъщеричките – Теодора, най-голямата, на 12 години, Василия – най-малката, на 4 години, това беше тази, която отгръщаше страниците, осемгодишната Йоана четеше молитвата на Давид, а третото момиченце в храма беше Юлияна, тя пък беше на 9 годинки и нещо. Освен нас други хора в храма нямаше. Но тази вечерна служба, с бащата свещеник и с трите дъщерички на клироса беше толкова ангелска, че изкупваше греха на недошлите.

„Но Ти, Господи, Боже, който си щедър и добросърдечен, дълготърпелив, многомилостив и истинен… покажи ми личби за добро, та да видят ония, които ме мразят, и да се засрамят, защото Ти, Господи, ми помогна и ме утеши” – четеше малката Йоана и гласът й стигаше чак до купола на храма „Св. Йоан Богослов”, а сигурно и по-нагоре.

И сега си викам и това – щом при патриарх Максим се възпитаха и ръкоположиха такива млади свещеници, които и в едно градче накрай света вършат тъй своята служба, сякаш ги вижда самият патриарх, по-голяма хвалба за пастирските му заслуги не може да има.

В своята „Книга за трите пустини” Жорж Алда пише: „Ужасявам се от проповедите. Не е моя работа да поучавам. Само установявам и назовавам. Твърдя, че обществената пустиня може да създава ред, йерархии, закони, санкции; но никога не би могла, по силата на собствената си природа, да породи по-добро качество на съществуване сред света. Нито да стори човека повече човек. Поради тази причина Христос е казал «не», трижди «не», на властта. Която управлява «царството на този свят», където предимство имат силовите отношения. Пак Христос е този, който ще открехне вратите към другото царство: което е вътре в нас. Царството на любящата връзка с Извора преди всичко, която, от своя страна, подхранва връзката със съществата. Живата вода на най-важния оазис. Какво друго може да означава това? Че не трябва да се осланяме на общество, каквото и да е то. Нито на неговите институции, каквито и да са те. Несъвършени, безсилни, пагубни – такива ще са винаги. Единствено отделните същества, в качеството им на личности, обречени на смърт по силата на своето земно тяло, но обречени по силата на вътрешното си тяло на това отвъдно спрямо смъртта, каквато е връзката с Извора, да, единствено тези личности с начина си на съществуване могат да сторят обществената пустиня обитаема.»

Прости ни, дядо Максиме! И моли Бога за нас!

Advertisements
Published in: on 08.11.2012 at 17:41  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2012/11/08/maxim_denev/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: