Бог вижда!

Велислава Дърева

„С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих“ (2 Тим. 4:7-8)

„Височината, на която бивам възвеждан, ме смущава, тъй като по върховете си дават среща бурите. Но аз ще диря опора в непоклатимата скала – Бога. „На тебе, Господи, се уповавам, за да не се посрамя до века“ (Пс. 70:1)“.

С тези думи започва служението на патриарх Максим. Тогава, на 4 юли 1971 г. започва един дълъг път през бурите. Път, по който не можеш да спреш, нито да отдъхнеш. Път, от който не можеш да се върнеш, да се откажеш, да отстъпиш, да се уплашиш. Започва едно драматично изпитание. И една епоха.

15 години преди това, когато патриарх Кирил го въвежда в епископски сан, сякаш е провидял неговия път: „Пътят, по който тръгваш, е тесен, стръмен и каменлив. По него се спускат и порои, и лавини; а понякога от зноя на времето каменистият път гори сякаш запален от нечовешки огън! По такъв ръб минава тясната пътека, що води на небето, и от нея не се отделят никакви други пътища“.

Всичко е провидял: и неговия „тежък подвиг“, и неговото „ангелско служение“, и неговото призвание да бъде „съвест на Църквата“ и пазител на Божията истина „в нейната неизменна чистота“. И зноя на времето, и нечовешкия огън, и стръмната пътека, що води до небето…

И още един човек е провидял всичко.

„Никога нямаше да настоявам да ставате патриарх, ако не бях уверен, че ще бъдете патриарх не за себе си, а за Църквата“. Това знаменателно изречение е на академик Михаил Арнаудов. Произнася го на една пейка в парка. Там е поканил на специален разговор своя приятел – митрополит Максим, който упорито отказва да участва в изборите за патриарх.

Академикът знае, че владиката е „примерен монах и клирик, известен със скромност и акуратност, трезвеност и умереност, братолюбие и добродушие, тактичност и съобразителност“ (думите са на патриарх Кирил); духовник, комуто са чужди изкушенията на славата и съблазните на властта; човек, който притежава неизтощим монашески стоицизъм, дипломатичност, мъдрост и чувство за отговорност пред Бога и Църквата, пред народа и държавата; духовен пастир, който няма да допусне вълците да нахълтат при стадото. Първосветител, който няма да се уплаши, да избяга, да се скрие…

Патриарх Максим. Духовник и държавник.

Никога не се оплака, не изостави своята мисия на архипастир, не захвърли тежкия кръст на патриаршеското служение. Не избяга. Не се предаде. Не се уплаши. Не трепна. Не се скри от зноя на времето. Не пусна вълците. Не отстъпи. Не го сломиха. А искаха. Как страстно искаха!

Но Бог вижда.

„Монахът е фар сред морето, високо в скалите, а не уличен фенер“, казва Светогорският монах Паисий. Как желаеха да е уличен фенер, че да го строшат с камък. Остана фар. Да ни свети, да ни води и да ни сочи пътя.

А Бог вижда.

Не произнесе една зла дума. Него замерваха с думи зли и отровни.

Но Бог вижда.

Никого не обиди, не осъди, не похули. Него съдеха и хулеха.

Но Бог вижда.

Не извърши нищо, за което да кажат „Ето, това е непристойно“. Него разтерзаваха непристойните.

Но Бог вижда.

Той победи.

Победи злото с добро.

Злобата – с мъдрост.

Лъжата – с истина.

Омразата – с любов.

Лицемерието – с вяра.

Подлостта – с благородство.

Предателството – с достолепие.

Насилието – със стоицизъм.

Коварството – с добротворство.

Бесовете – с дълготърпение.

Победи с благост и несъкрушима воля.

Спаси Църквата, опази православната вяра, съхрани устоите на българската държавност. Защото устоите на земята са на небето, а на човека – в Бога. И Бог вижда.

До оня ден ни закриляше тук, на земята. Напътстваше ни, даряваше ни със своята отеческа грижа и нелицемерна любов. След неговото блажено успение той е нашият ангел-хранител на небето.

„В живота и служението си не съм искал почести и не съм се стремял към слава: „Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу о милости Твоей и истине Твоей“ (Пс. 113:9). Грижил съм се с добра съвест по мярката на възможностите си служението ми да е благоприятно Богу, доброплодно за Църквата и полезно за народа“.

Това са последните думи, които Патриархът написа на 29 октомври 2012 г. Това е смисълът на неговия забележителен живот. Посланието, което ни остави.

И словата на Спасителя ни напомни. За да ни предупреди: „Не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се погрижи за своето: доста е на всеки ден злобата му“ (Мат. 6:34).

Настина, доста е на деня злобата му, но не на злобата е дадено да обгрижи деня.

Медиите, които довчера се правеха, че Патриархът не съществува, превърнаха неговата кончина в събитие. И не разбраха, че животът му на първосветител е цяла епоха. И трепетно чакаха да разберат какво е неговото наследство. Като притежание, разбира се. Какво разочарование! Монахът няма притежания, освен вярата.

Наследството на патриарх Максим е Църквата, която той опази. Църква, изранена, но жива.

Ние сме неговото наследство – православния български народ, който той спаси.

Източник: Дума (със съкращения)

Advertisements
Published in: on 09.11.2012 at 20:57  Вашият коментар  

The URI to TrackBack this entry is: https://vogoris.wordpress.com/2012/11/09/maxim_vdarev/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: