Камбанният звън

Живея съвсем близо до „Св. Ал Невски” и съм свикнала с камбанния звън до степен, че почти не го чувам.

Но четиридневния траурен звън по повод смъртта на нашия патриарх ми подейства по начин, който все още ми е трудно да осмисля.

Всъщност колкото и да беше очаквана и предвидима поради напреднала му възраст и влошеното му в последните месеци здраве, смъртта на патриарх Максим, оказа се, дойде съвсем неочаквано. Както всяка смърт.

Траурният камбанен звън започна от 6 ноември от 8 сутринта, продължава и до сега, когато пиша тези редове, 9 ноември, 13, 20 ч., опелото вече е приключило, вече изнесоха ковчега му от храма, вече катафалката е тръгнала към Троянския манастир, а камбаните продължават.

Видях в един репортаж 83 годишната леля Мария, която бие камбаните, да казва – те не се бият по ноти, трябва да се бият така, че всеки да усети болката.

Болката усетихме всички. Не предполагахме, че ще е толкова дълбока, лична, че ще избухне с такава сила. После си помислих – нали години наред на всяка Св. Литургия съм се молила лично за него, за неговото здраве. Отношението ти към някой, за когото се молиш, става като към най-скъп и близък човек, няма начин болката да не е голяма, да не се прекали с патоса, добрите думи да не се превърнат в клишета, клишетата в елейни и празни слова.

Всеки удар на тези камбани звучи по различен начин – обвинение, самообвинение, овдовяване, осиротяване, непрогледност, лошо предчувствие, пропадане, униние, безизходица, липса на търпение, липса на покаяние…може дълго, дълго да се продължава с това изреждане.

В края на опелото в „Св. Ал. Невски” се разбра, повечето хора няма да могат да се поклонят пред тленните останки на Патриарха. И тогава се случи нещо уникално – един букет започна да се предава от ръце на ръце. Всеки добавяше към него своите цветя и го предаваше напред. Букетът невидимо набъбваше и се движеше сам над главите на хората, движеше се сам към сърцето, към душата на патриарх Максим – отче, дари твоя наследник с кротост, топлота и любов към нас, грешните, дари го със сърдечност и загриженост за нашата църква, за това се молим, с тази молитва те изпращаме.

Теодора Димова, портал Култура (със съкращения)

Published in: on 13.11.2012 at 14:26  Вашият коментар  

Бог вижда!

Велислава Дърева

„С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих“ (2 Тим. 4:7-8)

„Височината, на която бивам възвеждан, ме смущава, тъй като по върховете си дават среща бурите. Но аз ще диря опора в непоклатимата скала – Бога. „На тебе, Господи, се уповавам, за да не се посрамя до века“ (Пс. 70:1)“.

С тези думи започва служението на патриарх Максим. Тогава, на 4 юли 1971 г. започва един дълъг път през бурите. Път, по който не можеш да спреш, нито да отдъхнеш. Път, от който не можеш да се върнеш, да се откажеш, да отстъпиш, да се уплашиш. Започва едно драматично изпитание. И една епоха.

15 години преди това, когато патриарх Кирил го въвежда в епископски сан, сякаш е провидял неговия път: „Пътят, по който тръгваш, е тесен, стръмен и каменлив. По него се спускат и порои, и лавини; а понякога от зноя на времето каменистият път гори сякаш запален от нечовешки огън! По такъв ръб минава тясната пътека, що води на небето, и от нея не се отделят никакви други пътища“.

Всичко е провидял: и неговия „тежък подвиг“, и неговото „ангелско служение“, и неговото призвание да бъде „съвест на Църквата“ и пазител на Божията истина „в нейната неизменна чистота“. И зноя на времето, и нечовешкия огън, и стръмната пътека, що води до небето…

И още един човек е провидял всичко.

„Никога нямаше да настоявам да ставате патриарх, ако не бях уверен, че ще бъдете патриарх не за себе си, а за Църквата“. Това знаменателно изречение е на академик Михаил Арнаудов. Произнася го на една пейка в парка. Там е поканил на специален разговор своя приятел – митрополит Максим, който упорито отказва да участва в изборите за патриарх.

Академикът знае, че владиката е „примерен монах и клирик, известен със скромност и акуратност, трезвеност и умереност, братолюбие и добродушие, тактичност и съобразителност“ (думите са на патриарх Кирил); духовник, комуто са чужди изкушенията на славата и съблазните на властта; човек, който притежава неизтощим монашески стоицизъм, дипломатичност, мъдрост и чувство за отговорност пред Бога и Църквата, пред народа и държавата; духовен пастир, който няма да допусне вълците да нахълтат при стадото. Първосветител, който няма да се уплаши, да избяга, да се скрие…

Патриарх Максим. Духовник и държавник.

Никога не се оплака, не изостави своята мисия на архипастир, не захвърли тежкия кръст на патриаршеското служение. Не избяга. Не се предаде. Не се уплаши. Не трепна. Не се скри от зноя на времето. Не пусна вълците. Не отстъпи. Не го сломиха. А искаха. Как страстно искаха!

Но Бог вижда.

„Монахът е фар сред морето, високо в скалите, а не уличен фенер“, казва Светогорският монах Паисий. Как желаеха да е уличен фенер, че да го строшат с камък. Остана фар. Да ни свети, да ни води и да ни сочи пътя.

А Бог вижда.

Не произнесе една зла дума. Него замерваха с думи зли и отровни.

Но Бог вижда.

Никого не обиди, не осъди, не похули. Него съдеха и хулеха.

Но Бог вижда.

Не извърши нищо, за което да кажат „Ето, това е непристойно“. Него разтерзаваха непристойните.

Но Бог вижда.

Той победи.

Победи злото с добро.

Злобата – с мъдрост.

Лъжата – с истина.

Омразата – с любов.

Лицемерието – с вяра.

Подлостта – с благородство.

Предателството – с достолепие.

Насилието – със стоицизъм.

Коварството – с добротворство.

Бесовете – с дълготърпение.

Победи с благост и несъкрушима воля.

Спаси Църквата, опази православната вяра, съхрани устоите на българската държавност. Защото устоите на земята са на небето, а на човека – в Бога. И Бог вижда.

До оня ден ни закриляше тук, на земята. Напътстваше ни, даряваше ни със своята отеческа грижа и нелицемерна любов. След неговото блажено успение той е нашият ангел-хранител на небето.

„В живота и служението си не съм искал почести и не съм се стремял към слава: „Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу о милости Твоей и истине Твоей“ (Пс. 113:9). Грижил съм се с добра съвест по мярката на възможностите си служението ми да е благоприятно Богу, доброплодно за Църквата и полезно за народа“.

Това са последните думи, които Патриархът написа на 29 октомври 2012 г. Това е смисълът на неговия забележителен живот. Посланието, което ни остави.

И словата на Спасителя ни напомни. За да ни предупреди: „Не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се погрижи за своето: доста е на всеки ден злобата му“ (Мат. 6:34).

Настина, доста е на деня злобата му, но не на злобата е дадено да обгрижи деня.

Медиите, които довчера се правеха, че Патриархът не съществува, превърнаха неговата кончина в събитие. И не разбраха, че животът му на първосветител е цяла епоха. И трепетно чакаха да разберат какво е неговото наследство. Като притежание, разбира се. Какво разочарование! Монахът няма притежания, освен вярата.

Наследството на патриарх Максим е Църквата, която той опази. Църква, изранена, но жива.

Ние сме неговото наследство – православния български народ, който той спаси.

Източник: Дума (със съкращения)

Published in: on 09.11.2012 at 20:57  Вашият коментар  

Последното обръщение на Патриарх Максим+ Молете се за мен!

С кратко и емоционално слово се обърна Негово Светейшество Българския патриарх Максим към духовниците и миряните, които в деня на неговото рождение се събраха в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, за да измолят от Бога здраве и сили за предстоятеля на БПЦ. Патриарх Максим, който навърши 98 години, е изпратил словото си от болницата, където е под лекарско наблюдение заради влошеното си здраве. Текстът беше прочетен по време на богослужението от Знеполския епископ Йоан.

В посланието на първойерарха има равносметка за изминалите години на първосветителското му служение, както и заръка към събратята му: „И тъй, братя, радвайте се, съвършенствайте се и бъдете единомислени, живейте в мир, – и Бог на любовта и на мира ще бъде с вас” (2 Кор. 13:11).

В края на словото си Негово Светейшество се обръща към вярващите в поверената му от Бога Църква с думите: „Моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Рим. 15:30). Амин.

Публикуваме целия текст на словото на Негово Светейшество:

„Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, честни отци, възлюбени братя и сестри,

Въздавам смирено слава на Бога, Който благослови и тази 98-а година от моето рождение да се поклоня благоговейно пред копието на чудотворната икона „Достойно есть” на Пресвета Богородица, донесено от Света Гора – Атон.

В паметта ми се пластят ред спомени от изминалите дни – с благодарност към Бога, с възклицанието на св. пророк и цар Давид: „Господи, прости всичките ми грехове” (Пс. 24:18). В живота и служението си не съм искал почести и не съм се стремял към слава: „Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу о милости Твоей и истине Твоей” (Пс. 113:9). С Божия помощ извършил съм, каквото съм могъл и което съм бил длъжен да извърша (Лука 17:10). Грижил съм се с добра съвест по мярката на възможностите си служението ми да е благоприятно Богу, доброплодно за Църквата и полезно за народа. Старал съм се да има единство, съгласие, единомислие и мир, както съветва свети апостол Петър: „Бъдете всички единомислени” (1 Петр. 3:8) и както пише свети апостол Павел: „И тъй, братя, радвайте се, съвършенствайте се и бъдете единомислени, живейте в мир, – и Бог на любовта и на мира ще бъде с вас” (2 Кор. 13:11), като „търсим онова, що служи за мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19).

Благодаря вседушевно на досточтимите гости – пратениците на светите Православни църкви-сестри, както и на представителите на атонското монашество, които ни почетоха с внимание и обич.

Благодаря за топлите думи на Св. Синод, изразени от Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит, които възприемам като израз на братска обич и доброжелателност в по-нататъшното ми служение за благото на Църквата и Отечеството.

„Слава на Бога за всичко!“ С трепетно вълнение и сърдечна искреност изричам тия безсмъртни слова и аз днес в моята 98-годишнина от рождението ми. Ще кажа с думите на царя Давид: „Господ ме строго наказа, ала на смърт ме не предаде” (Пс. 117:18). Времената и годините са в Божия власт. Аз преминах библейската възраст. Спасителят казва: „Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му” (Мат. 6:34). Да бъде Божията воля. „Господи Боже, упование мое от младините ми, не ме отхвърляй на старост; кога почне да чезне силата ми, не ме оставяй” (Пс. 70:5, 9).

„Моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Рим. 15:30). Амин.“

Published in: on 08.11.2012 at 19:41  Comments (1)  

Последното интервю на Патриарх Максим+

– Какъв е дългът на патриарха?

– Дългът е тоя, който изисква най-напред Свещеното писание, който изисква канонът на Църквата, който изисква по-конкретно и уставът на Българската православна църква. Всякога съм имал предвид това нещо и никога не съм се щадил в изпълнение на тия си задължения. Живял съм със съзнанието, че имам отговорност пред Бога и пред Църквата. Разбира се, и пред обществото, но на сетнешно място. Старал съм се над всичко да имам интересите на Църквата при изпълнение на гражданските си обязаности, които в никой случай не са във вреда на църквата, на нейните интереси. Не съм в това отношение правил никакви компромиси. Изживявания съм имал много тежки, но съм ги понасял за свое огорчение преди всичко. Огорчение не толкова лично, отколкото като предстоятел на Българската православна църква, когато тя е била атакувана.

– Често във вашите проповеди говорите за децата, призовавате родителите да ги водят в храма, да ги възпитават в християнските ценности. Откъде това отношение към децата, към младите?

– Аз се чувствам задължен в битността си, в служението си на предстоятел на Българската православна църква да проявявам според силите си грешки за децата, за тяхното възпитание в църковен смисъл и за служение достойно на Църквата, на обществото, на държавата. Моето отношение е определено още от Спасителя, който е казал: “Оставете децата, не им пречете да дойдат при мене”. Ние апелираме, проповядваме, настояваме младежта да бъде доведена при Христа, който е пътят, истината и Животът. Тогава тя ще бъде отклонена и от всички негативни прояви, за които я виним сега. Ако младежта се възпитава в Евангелските добродетели, ще се избегнат много от пороците, от нежелани прояви в нейния Живот. А възрастването им в добродетелта ще е принос за цялата ни общественост.

Добре е да имаме и четяща младеж

Дали чете и колко чете младежта, не зная, но е добре повече да чете, за да открива повече истината, която ще й послужи в живота. Трябва да има книгата като настолна необходимост във всекидневието си.

– Коя е съкровената молитва на българския патриарх?

– Моята молитва към Бога всякога е била да съхрани в цялост, в пълнота, в преуспяване на светата църква, на Българската православна църква, за освобождаването й от зловредни влияния на хора, които са се отклонили от истината за единство на светата църква, и да получат вразумение, да се върнат към истината, към служение на Църквата в нейното единство. Моля се за родината, за мира в нея и в целия свят, за любов между хората, за добронамереност в отношението им и за щастие на всички на земята. Моля се и за възхода на нашето отечество. Счита се, че ние като малък народ и като малка църква нямаме основание да говорим по глобалните въпроси, за нещата, които може много да допринесат за доброто на човечеството. Това, разбира се, не отговаря на истината. Всеки в своето звание и положение може да допринесе за благото на хората, а не само на тия, които са около него.

Моля се и за укрепване на единството, което го има между светите православни църкви – за възход на светото православие. Ние, които служим на светото православие, на Българската православна църква във висок сан, трябва да имаме съзнание за светостта на светото православие. За това, което то допринася в живота на всички хора и за спасение на техните души. За съжаление познанието за същината на светото православие, за неговото служение на Бога и на човеците, на ближните не е така известно между християните. Има нужда от просвета в това отношение – да стане популярно познанието на същината на светото православие, на неговата сила, на неговото значение за човеците, за да го възлюбят и да живеят с неговите истини. За това се моля – за просвещаването на всички ни във вярата Христова. Моля се и за спасение на моята душа.

Интервю за Горан Благоев, БНТ / сп. Биограф

Published in: on 08.11.2012 at 19:38  Вашият коментар  

Моите спомени за Дядо Максим

Дядо Максим – Човекът, с чийто лик на църковното календарче израснах. Човекът, чийто топъл глас ме поздравляваше от телевизора в детството и юношеството ми за Рождество Христово и Възкресение Господне.

Той имаше феноменална памет и излъчваше една особена благост. От 2001 до 2008 година на всеки празник на Троянския манастир (15 август) бяхме заедно в богослужбите. И досега си спомням началния трепет от срещите ми с него, от разходките му по доксите на манастира, от меката патриаршеска десница, която целувах с благоговение.

Спомням си и малкото пластмасово гребенче (кафяво), което държеше в десния джоб на подрасника си и с което решеше бялата си брада…

Спомням си неговия поглед – без укор, когато някой сгреши по време на богослужението.

Спомням си как през лятото на 2008 година, в олтара на манастирската църква ми каза: “Ивайло, и тази година ще посрещнем заедно с теб Успение Богородично“… а ме виждаше два-три пъти в годината.

Спомням си трепета като семинарист, с който му се представих, пак в манастира.

Спомням си това как му варях кафе от леблебия в кухничката на дядо Геласий в Синодалната палата и после сериозен му поднасях чашката с ароматната ободрителна напитка.

Почивай в мир, дядо Максиме! Ти си пред престола на Бога. Ти работи през целия си съзнателен живот на нивата Божия. Въпреки трудностите!

Моли се нас, за твоя многострадален български народ, който тъй премного обичаше, пред престола на Бога, Господ да погледне милостно на народа наш мъченически, та барем малко да се понамали мъката и нищетата, в които живеем!

Ивайло Атанасов, livenews.bg

Published in: on 08.11.2012 at 19:30  Вашият коментар  

Патриархът е живял като аскет, без собственост, дарявал е заплатата си на слепи деца

Покойният български патриарх няма имоти, не притежава лична банкова сметка, нито пък ценности. Богослужебните му одежди, кръстове, панагии и требници остават наследство на Църквата според отвореното в деня след кончината му завещание.

До последните си дни патриархът е изпращал почти цялата си заплатата в Дома за изоставени деца със зрителни проблеми в столичния квартал „Надежда“.

От 680 лева заплата, под каквато се е подписвал във водемостта в Софийската митрополия, от тях заделял за себе си 100 лева, а останалите веднага изпращал в социалното заведение.

Няколкото лични вещи на †Максим са книги, часовник „Луч“ и стара пишеща машина марка „Континентал“, които сега ще отидат в ръцете на племенницата му Максимка, която като единствената му пряка роднина е била допускана при Светейшия в последните дни от живота му в Правителствената болница „Лозенец“.

Published in: on 08.11.2012 at 19:26  Вашият коментар  

Той прости на всички

Илиана Александрова, ПравославиеБГ

Преди доста години прочетох в отминалия вече вестник „Демокрация“ следните редове: „Само смъртта на дядо Максим може да промени ръководството на БПЦ, а не тромав орган, какъвто е Църковно-народният събор…“ Бях от новоначалните тогава и по детски бързо и окончателно определих отношението си към разкола през тази статия.

Тя говореше, най-вече на интуицията ми, не просто за изкривено църковно съзнание, но и за липсата на човешко здраво. Не повярвах сякаш, че можеш да напишеш такова нещо пред очите на човека, за когото се отнася. Бил той патриарх или не. Толкова за църковния дух на онази демокрация. Но гледайки разкола, постепенно научавах, че не всичко, което пише, крещи или проповядва християнски лозунги, е църква. В това число и православна. Че Църквата е семейство, а семейството е там, където си обичан и обичащ. Пък любовта не може да се сбърка.

Патриарх Максим си отиде. Години след като отмина този разкол, докато идват и отшумяват нови удари върху Църквата в България, нови трудности и нови грешки… Той беше верен на обетите си, верен на Църквата, верен на убежденията си, че с мир и търпение трябва да се търси решение на конфликтите. Верен на служението си. Отиде си някак неочаквано, въпреки напредналата си възраст. И мълчаливо отвори един огромен въпрос пред църковната общност в България: бяхме ли ние верни.

Да си верен не означава просто да вярваш, или да се подчинявяш, или да служиш. Да си верен значи да обичаш и да се доверяваш. Обичахме ли ние, българите, нашата Църква, нашия Патриарх, от когото очаквахме толкова много? Включително и да поеме отговорност и да попие цялата омраза на политическите трагедии в най-новата ни история, истерията на своите и на външните, личните амбиции и борби в Църквата и около нея, новите политически и бизнес заигравания с Църквата… Обичахме ли?

Медиите днес разпространяват изявление на Балканското Атонско сдружение, което говори за чудеса около смъртта на Патриарха. Духовниците виждат знамение в червените петна по иконата „Достойно есть“, която пристигна преди дни в България, и в бурята през нощта на смъртта му. Не съм виждала иконата, но живея близо до Университетската болница „Лозенец“. И наистина, в онази нощ се събудихме от ураган, който бучеше и буквално тресеше сградите. Помислих, че никога, при всички кодове червено, не е имало такава буря. Вечерта беше топла и спокойна, сутринта също. Не знам какви сили раздвижиха въздуха онази нощ, но бяха силни! И си казах, че може би действително природната стихия в часа, когато Патриархът е предавал духа си, дойде, за да разтърси съня ни. Най-вече духовния. Да подсети, че мълчанието на Патриарха невидимо държеше много стихии, пред които Църквата, разбирайте – ние, удобно спеше през последните години. И че е време да се събудим, защото когато той няма повече да бди над този сън, и когато няма да има кого да подозираме, обвиняваме или жертваме, ще трябва сами да се изправим срещу стихиите. Като Църква, не просто като общество, което интригантства, политиканства и търси своето.

В медиите се появиха първите анализи, предупреждения и препоръки за това как да се избере нов патриарх. Бързо стана. Но не това е най-тъжното. А неспособността да погледнем на това събитие иначе, освен политически. Един професор по философия, църковен човек, призова журналистите да разследват добре досиетата на кандидатите за нов патриарх. Да разследват. Журналистите. Чудех се, ако така мислят за Църквата философите, какво ли мислят тези, които не са фило-софи. Патриархът нямаше досие. Но и това не се оказа достатъчно, защото може пък и да е имал, казваха журналисти, и да е изчезнало. Понеже нали знаем, че за всичко може да се каже всичко… дотогава, докато нямаме критерий да подредим това всичко. Но ако критерият е Христос, не е важно какво се е случило, а къде е истината; истината не е в случките, а там, където е Христос. И тогава няма ли да е по-лесно да приемем, че Господ повече от журналистически разследвания може да яви това, което е за явяване, и да случи това, което е добро и полезно? И че не в бъбривите тенденциозни писания (освен ако някой не вярва в безстрастието на българските медии), а в простите молитви на църковния народ има сила, която спасява и утвърждава.

И друго си помислих, като си спомних онази буря. Колко самота и болка има в това да си български патриарх. Това е вярно за всяка публична фигура; и сигурно е най-вярно за публичните фигури в България. Но патриарх не е просто публична фигура, а Църквата не е просто публика. Църквата е общество, семейство, „род избран“… А Патриарх означава глава на този род, пръв по старшинство… Означава също баща. И така ние, които често в годините роптаехме и се чувствахме необгрижени от Църквата, и търсехме сметка на Патриарха за неговите избори, пак да се попитаме, когато се прощаваме с него, дали ние го обичахме синовно. За да бъде това наистина прощаване! И ако не разбрахме докрай начина, по който той се грижеше за Църквата, да се попитаме за нашата способност да се грижим и да обичаме.

Патриархът си отиде тихо, след като прости на всички всичко, което понесе. Отиде си с болката да осъзнае, че вече не може да влияе на решенията за управление на Църквата. Можеше само да се моли. И вярвам, че ще продължи да се моли за нас и за Църквата в България там, където е сега. Вечна му памет!

Да се помолим и ние.

Published in: on 08.11.2012 at 18:31  Вашият коментар  

Патриарх Максим+ беше благ баща и стоик

Проф. дфн. Калин Янакиев

Бог да го прости. Патриарх Максим се държеше като благ баща и стоик, а стоицизмът може би е най-главното, което трябва да му се отчете.

Моето притеснение, и в това се състои смисълът на църковното понятие „овдовяване на патриаршеската катедра“, че църквата наистина в момента е вдовстваща и е обезпокоително това, което може да се случи оттук нататък.

Патриарх Максим по много особен, незрим начин успя да преведе кораба на църквата през много големи бури. Не казвам, че той направи това по един особено героичен начин, но той успяваше да удържа единството на църквата ни в два периода, когато тя бе раздирана от опити за центробежни тенденции. За съжаление в последните години той очевидно беше в немощ и тези центробежни тенденции отново започна да се появяват.

Още във времето на комунизма патриарх Максим без да се съпротивлява рязко, без да го прави героично той се противопостави на една тактика на комунистическата власт и ДС църквата ни да бъде обградена от нови и удобни на режима митрополити, в които трябваше да отиде цялата власт в църквата. Той успя да лавира между старите митрополити, на които комунистическия режим не доверяваше, и тези нови, абсолютни креатури на ДС.

Тези центробежни тенденции по някакъв начин кулминираха веднага след 89-та в трагедията на Разкола. Но и тогава патриарх Максим успя да удържи единството на църквата. Както стана по-късно Разколът също е организиран и до голяма степен оглавен от същите тези удобни на комунистическия режим митрополити. Защото досиетата им го показаха.

Може би единството в родната православна църква е най-големият завет на патриарх Максим. Единството, обаче, вече не е достатъчно. Единството е нещо, което трябва да бъде съхранено, но не бива да идеализираме ситуацията, църквата ни не е здрава. Църквата ни се нуждае освен от всичко друго и от едно депровинциализиране, защото тя е изолирана от останалите православни църкви.

Изолирана е нашата църква и това не може да бъде скрито. Това ни лишава от възможността да имаме един православен глас в ЕС. Православието не е етническо, не е национално, то е вселенско изповедание. Ние трябва да започнем да сътрудничим и с гръцката, и със сръбската, и с румънската православна църква, които са в много по-добро състояние в сравнение с нашата. Но най-вече трябва да се поеме пътят за съживяване на църковните общности.

Църквата не представлява индивидуални вярващи, които идват в храма за да им се удовлетворяват частни духовни потреби. Църквата по своето понятие е народ Божий, общност. Общностите трябва да се възстановят, общностите трябва да се съхраняват, да се обгрижват, което означава едно по-добро сътрудничество между епископата, енорийското свещенство и миряните. Съборният живот на църквата трябва да се спусне от висините на синодалността, в низините, където фактически живее църковният народ.

Днес говорим всички тези неща по повод на кончината на Негово светейшество патриарх Максим, аз не искам да кажа, че всички тези неща той не е успял да ги оправи. Неговото патриаршество е минало под изключително тежък диктат първо на комунистическия режим, а след това на заложените от него центробежни тенденции в църквата. Това, че той успя това да удържи е нещо, с което ще го запомним, за което си заслужава да му отдадем уважението си.

Източник: БГНЕС (със съкращения)

Published in: on 08.11.2012 at 17:53  Вашият коментар  

Патриарх Максим+ надживя своите опоненти биологически и духовно, разпиля ги като бесове при камбанен звън

д-р Николай Михайлов в интервю за BTV

След кончината на Патриарха, неговият образ придоби особена сила. И това е консервативната сила на православната вероизповед от една страна, от друга страна неговата патриаршеска възраст сама по себе си е благословение, той е някакъв знак за специално избраничество. Не е случайно това, че той доживя такава дълбока старост и остана на поста си. Остана на поста си без натрапчива публична активност, вярно е. Управляваше от позицията на някаква особена омъдреност, която е характерна за православната традиция изобщо, която се отказва да бъде сприхаво исторически и социално активна. Защото в този „активизъм” има и слаба страна: ние всички страдаме от това, че Църквата не може да влезе в адекватна комуникация с обществото, това е сложен и много болезнен въпрос. Но от друга страна, Църквата е сакраментален институт, тя съдържа в себе си тайната на тайнства. Тази тавтология е много важна.

Патриарх Максим имаше не само нравствената сила, но и някак си почвеническия дух. Във неговия образ се сливат както православният консерватизъм, така и нещо много българско. Вижте това кръжене около Троян, около неговото родословие, издава тъкмо тягата на, за тяхна изненада вероятно, мнозина опечалени в България. Някак си се отрони нещо от българското. Беше загубено нещо безвъзвратно с неговата кончина.

Той е свидетел тъкмо на едно друго органично темпо, на духовната логика на присъствие на една такава традиционна институция като Православната църква. И през това се преподава един много съществен урок на политическия истеризъм, на тези агресивни политически суеверия, които се опитаха да се справят със църквата по начин, който беше първо уродлив и второ, имам нужда да го споделя, защото е иронично, направо малоумен. Тези, които действаха от името на свободата, от името на разума, изиграха една смехотворна буфонада, просто отвратителна роля в това да атакуват институция, която не познават нито отвън, нито отвътре. И станаха за смях. Това, че Патриарх Максим ги надживя във всякакъв смисъл на думата: и биологически, и духовно, разпиля ги като бесове при камбанен звън.

 

 

Published in: on 08.11.2012 at 17:42  Вашият коментар  

Патриархът

Деян Енев, портал Култура

Всяко време ражда светци. Те могат да просияят чак след векове, но тукашното им удостояване с титула святост не променя небесната им участ да множат славата на Бога далеч преди и хората да са научили за светостта им.

Някой каза, че патриарх Максим рано или късно ще бъде канонизиран за светец. И този човек беше прав. Защото с кротостта си патриархът успя да преведе кораба на църквата неразломен през този коварен и метежен почти половин век, през който я оглавяваше. Много лаеха срещу него. Пред кротостта му беше лесно да лаеш. Но сега, когато за неговата душа се грижат вече неговите молитвени застъпници, светците, дано лаят най-сетне да секне. Защото, казано накъсо и съвсем просто, да разсърдиш светците е малко страшничко.

И какво ще излезе, ако приемем казанато дотук? Че ние, днешните люде, сме имали светец до нас, и не сме го познали.

Дали сме били в състояние да открием тази святост – сега, днес и тук? Не знам. Нашият човешки ръст е малък, колкото и да се изправяме на пръсти, не можем да надзърнем в небесните тайни. Но все пак мисля, че ако напрегнем паметта си, ще открием поне веднъж или дваж ласката на онзи тих полъх, който не може да бъде сбъркан с полъха на вятъра.

Ще ви разкажа две мои свидетелства за този полъх. Може би си въобразявам. А може би – не.

Първото е за една моя среща с патриарх Максим. Преди години баща ми беше постъпил в правителствена болница поради съмнения за рак на белите дробове. Тогава редакцията на в. „Сега” където тогава работех, беше на бул. „Джеймс Баучер”. След работа ходех на свиждане на баща ми. Носех му портокали, банани, сокове. При едно от свижданията наша позната лекарка, която работеше в болницата, ми каза, че вътре лежал и патриарх Максим. Журналистическият ми инстинкт веднага оголи зъби, още повече, че тогава пак се разискваха някакви щекотливи за църквата въпроси. Изпратих баща ми до фоайето на болницата и сетне свих по коридора към другото крило. Влязох забързан през летящата стъклена врата, някакъв санитар ме попита къде отивам и аз все така делово и забързано отвърнах – при патриарх Максим, той не ме спря и ето че вече вървях по коридора, където в една от стаите лежеше патриархът. Проверих батериите на касетофончето си, работеше. Сетне почуках на вратата, влязох в антренцето и отворих втората врата, на стаята. Дядо Максим лежеше полуизправен на висока възглавница, целунах му ръка и взех благословия, казах му, че съм журналист; въпреки вълнението ми журналистическият трън продължаваше да ме ръчка и аз го попитах дали ще отговори на няколко въпроса. Тогава той каза: Търпение трябва, само търпение. Изведнъж разбрах, че моят бъдещ журналистически удар да взема пръв от колегията интервю от самия патриарх, е по-скоро чиста суета, отколкото желание реално да допринеса за оздравяването на проблемите и чини точно колкото шепа шикалки. Поклоних се и излязох от стаята. Бях щастлив, че успях да взема благословия и също толкова щастлив, че от интервюто нищо не излезе. Защото и без бялото си було, и без мантията, и без златния жезъл това беше патриархът. Той виждаше с друго зрение, това успях да проумея от краткото си посещение.

Другият случай е съвсем пресен, отпреди няколко дни. Бях в журито на един конкурс за сборник с къси разкази, организиран от община Карнобат. С жена ми пристигнахме с рейса в Карнобат към три следобед. Настанихме се в хотела и излязохме да се разходим в бистрия есенен ден. В единия край на площада се намираше църквата „Св. Йоан Богослов”. Влязохме вътре да запалим свещички. Течеше вечерната служба. На клироса четеше псалтира едно малко момиченце, във втори-трети клас, а още две момиченца стърчаха до него и му помагаха с отгръщането на страниците на голямата книга. Едното момиченце беше на негова възраст, а другото съвсем малко. И трите бяха забрадени с бели забрадчици. Малката на клироса четеше 85 псалом: „Наклони, Господи, ухото Си и чуй молитвата ми, защото съм беден и сиромах.” Четеше ясно, звънливо и хубаво. И докато четеше, тактуваше с пръстчета върху главичката на най-малката.

Излязох в притвора при продавачката на свещи и я попитах: Кои са тези момиченца? Дъщерите на свещеника, отвърна ми тя, на о. Павел Гърбов. Той има и още една, по-голяма, днес я няма, но и тя чете и пее много хубаво. И сетне Деспа, така се казваше клисарката, ми изреди имената на дъщеричките – Теодора, най-голямата, на 12 години, Василия – най-малката, на 4 години, това беше тази, която отгръщаше страниците, осемгодишната Йоана четеше молитвата на Давид, а третото момиченце в храма беше Юлияна, тя пък беше на 9 годинки и нещо. Освен нас други хора в храма нямаше. Но тази вечерна служба, с бащата свещеник и с трите дъщерички на клироса беше толкова ангелска, че изкупваше греха на недошлите.

„Но Ти, Господи, Боже, който си щедър и добросърдечен, дълготърпелив, многомилостив и истинен… покажи ми личби за добро, та да видят ония, които ме мразят, и да се засрамят, защото Ти, Господи, ми помогна и ме утеши” – четеше малката Йоана и гласът й стигаше чак до купола на храма „Св. Йоан Богослов”, а сигурно и по-нагоре.

И сега си викам и това – щом при патриарх Максим се възпитаха и ръкоположиха такива млади свещеници, които и в едно градче накрай света вършат тъй своята служба, сякаш ги вижда самият патриарх, по-голяма хвалба за пастирските му заслуги не може да има.

В своята „Книга за трите пустини” Жорж Алда пише: „Ужасявам се от проповедите. Не е моя работа да поучавам. Само установявам и назовавам. Твърдя, че обществената пустиня може да създава ред, йерархии, закони, санкции; но никога не би могла, по силата на собствената си природа, да породи по-добро качество на съществуване сред света. Нито да стори човека повече човек. Поради тази причина Христос е казал «не», трижди «не», на властта. Която управлява «царството на този свят», където предимство имат силовите отношения. Пак Христос е този, който ще открехне вратите към другото царство: което е вътре в нас. Царството на любящата връзка с Извора преди всичко, която, от своя страна, подхранва връзката със съществата. Живата вода на най-важния оазис. Какво друго може да означава това? Че не трябва да се осланяме на общество, каквото и да е то. Нито на неговите институции, каквито и да са те. Несъвършени, безсилни, пагубни – такива ще са винаги. Единствено отделните същества, в качеството им на личности, обречени на смърт по силата на своето земно тяло, но обречени по силата на вътрешното си тяло на това отвъдно спрямо смъртта, каквато е връзката с Извора, да, единствено тези личности с начина си на съществуване могат да сторят обществената пустиня обитаема.»

Прости ни, дядо Максиме! И моли Бога за нас!

Published in: on 08.11.2012 at 17:41  Вашият коментар