Той прости на всички

Илиана Александрова, ПравославиеБГ

Преди доста години прочетох в отминалия вече вестник „Демокрация“ следните редове: „Само смъртта на дядо Максим може да промени ръководството на БПЦ, а не тромав орган, какъвто е Църковно-народният събор…“ Бях от новоначалните тогава и по детски бързо и окончателно определих отношението си към разкола през тази статия.

Тя говореше, най-вече на интуицията ми, не просто за изкривено църковно съзнание, но и за липсата на човешко здраво. Не повярвах сякаш, че можеш да напишеш такова нещо пред очите на човека, за когото се отнася. Бил той патриарх или не. Толкова за църковния дух на онази демокрация. Но гледайки разкола, постепенно научавах, че не всичко, което пише, крещи или проповядва християнски лозунги, е църква. В това число и православна. Че Църквата е семейство, а семейството е там, където си обичан и обичащ. Пък любовта не може да се сбърка.

Патриарх Максим си отиде. Години след като отмина този разкол, докато идват и отшумяват нови удари върху Църквата в България, нови трудности и нови грешки… Той беше верен на обетите си, верен на Църквата, верен на убежденията си, че с мир и търпение трябва да се търси решение на конфликтите. Верен на служението си. Отиде си някак неочаквано, въпреки напредналата си възраст. И мълчаливо отвори един огромен въпрос пред църковната общност в България: бяхме ли ние верни.

Да си верен не означава просто да вярваш, или да се подчинявяш, или да служиш. Да си верен значи да обичаш и да се доверяваш. Обичахме ли ние, българите, нашата Църква, нашия Патриарх, от когото очаквахме толкова много? Включително и да поеме отговорност и да попие цялата омраза на политическите трагедии в най-новата ни история, истерията на своите и на външните, личните амбиции и борби в Църквата и около нея, новите политически и бизнес заигравания с Църквата… Обичахме ли?

Медиите днес разпространяват изявление на Балканското Атонско сдружение, което говори за чудеса около смъртта на Патриарха. Духовниците виждат знамение в червените петна по иконата „Достойно есть“, която пристигна преди дни в България, и в бурята през нощта на смъртта му. Не съм виждала иконата, но живея близо до Университетската болница „Лозенец“. И наистина, в онази нощ се събудихме от ураган, който бучеше и буквално тресеше сградите. Помислих, че никога, при всички кодове червено, не е имало такава буря. Вечерта беше топла и спокойна, сутринта също. Не знам какви сили раздвижиха въздуха онази нощ, но бяха силни! И си казах, че може би действително природната стихия в часа, когато Патриархът е предавал духа си, дойде, за да разтърси съня ни. Най-вече духовния. Да подсети, че мълчанието на Патриарха невидимо държеше много стихии, пред които Църквата, разбирайте – ние, удобно спеше през последните години. И че е време да се събудим, защото когато той няма повече да бди над този сън, и когато няма да има кого да подозираме, обвиняваме или жертваме, ще трябва сами да се изправим срещу стихиите. Като Църква, не просто като общество, което интригантства, политиканства и търси своето.

В медиите се появиха първите анализи, предупреждения и препоръки за това как да се избере нов патриарх. Бързо стана. Но не това е най-тъжното. А неспособността да погледнем на това събитие иначе, освен политически. Един професор по философия, църковен човек, призова журналистите да разследват добре досиетата на кандидатите за нов патриарх. Да разследват. Журналистите. Чудех се, ако така мислят за Църквата философите, какво ли мислят тези, които не са фило-софи. Патриархът нямаше досие. Но и това не се оказа достатъчно, защото може пък и да е имал, казваха журналисти, и да е изчезнало. Понеже нали знаем, че за всичко може да се каже всичко… дотогава, докато нямаме критерий да подредим това всичко. Но ако критерият е Христос, не е важно какво се е случило, а къде е истината; истината не е в случките, а там, където е Христос. И тогава няма ли да е по-лесно да приемем, че Господ повече от журналистически разследвания може да яви това, което е за явяване, и да случи това, което е добро и полезно? И че не в бъбривите тенденциозни писания (освен ако някой не вярва в безстрастието на българските медии), а в простите молитви на църковния народ има сила, която спасява и утвърждава.

И друго си помислих, като си спомних онази буря. Колко самота и болка има в това да си български патриарх. Това е вярно за всяка публична фигура; и сигурно е най-вярно за публичните фигури в България. Но патриарх не е просто публична фигура, а Църквата не е просто публика. Църквата е общество, семейство, „род избран“… А Патриарх означава глава на този род, пръв по старшинство… Означава също баща. И така ние, които често в годините роптаехме и се чувствахме необгрижени от Църквата, и търсехме сметка на Патриарха за неговите избори, пак да се попитаме, когато се прощаваме с него, дали ние го обичахме синовно. За да бъде това наистина прощаване! И ако не разбрахме докрай начина, по който той се грижеше за Църквата, да се попитаме за нашата способност да се грижим и да обичаме.

Патриархът си отиде тихо, след като прости на всички всичко, което понесе. Отиде си с болката да осъзнае, че вече не може да влияе на решенията за управление на Църквата. Можеше само да се моли. И вярвам, че ще продължи да се моли за нас и за Църквата в България там, където е сега. Вечна му памет!

Да се помолим и ние.

Published in: on 08.11.2012 at 18:31  Вашият коментар  

Патриарх Максим+ беше благ баща и стоик

Проф. дфн. Калин Янакиев

Бог да го прости. Патриарх Максим се държеше като благ баща и стоик, а стоицизмът може би е най-главното, което трябва да му се отчете.

Моето притеснение, и в това се състои смисълът на църковното понятие „овдовяване на патриаршеската катедра“, че църквата наистина в момента е вдовстваща и е обезпокоително това, което може да се случи оттук нататък.

Патриарх Максим по много особен, незрим начин успя да преведе кораба на църквата през много големи бури. Не казвам, че той направи това по един особено героичен начин, но той успяваше да удържа единството на църквата ни в два периода, когато тя бе раздирана от опити за центробежни тенденции. За съжаление в последните години той очевидно беше в немощ и тези центробежни тенденции отново започна да се появяват.

Още във времето на комунизма патриарх Максим без да се съпротивлява рязко, без да го прави героично той се противопостави на една тактика на комунистическата власт и ДС църквата ни да бъде обградена от нови и удобни на режима митрополити, в които трябваше да отиде цялата власт в църквата. Той успя да лавира между старите митрополити, на които комунистическия режим не доверяваше, и тези нови, абсолютни креатури на ДС.

Тези центробежни тенденции по някакъв начин кулминираха веднага след 89-та в трагедията на Разкола. Но и тогава патриарх Максим успя да удържи единството на църквата. Както стана по-късно Разколът също е организиран и до голяма степен оглавен от същите тези удобни на комунистическия режим митрополити. Защото досиетата им го показаха.

Може би единството в родната православна църква е най-големият завет на патриарх Максим. Единството, обаче, вече не е достатъчно. Единството е нещо, което трябва да бъде съхранено, но не бива да идеализираме ситуацията, църквата ни не е здрава. Църквата ни се нуждае освен от всичко друго и от едно депровинциализиране, защото тя е изолирана от останалите православни църкви.

Изолирана е нашата църква и това не може да бъде скрито. Това ни лишава от възможността да имаме един православен глас в ЕС. Православието не е етническо, не е национално, то е вселенско изповедание. Ние трябва да започнем да сътрудничим и с гръцката, и със сръбската, и с румънската православна църква, които са в много по-добро състояние в сравнение с нашата. Но най-вече трябва да се поеме пътят за съживяване на църковните общности.

Църквата не представлява индивидуални вярващи, които идват в храма за да им се удовлетворяват частни духовни потреби. Църквата по своето понятие е народ Божий, общност. Общностите трябва да се възстановят, общностите трябва да се съхраняват, да се обгрижват, което означава едно по-добро сътрудничество между епископата, енорийското свещенство и миряните. Съборният живот на църквата трябва да се спусне от висините на синодалността, в низините, където фактически живее църковният народ.

Днес говорим всички тези неща по повод на кончината на Негово светейшество патриарх Максим, аз не искам да кажа, че всички тези неща той не е успял да ги оправи. Неговото патриаршество е минало под изключително тежък диктат първо на комунистическия режим, а след това на заложените от него центробежни тенденции в църквата. Това, че той успя това да удържи е нещо, с което ще го запомним, за което си заслужава да му отдадем уважението си.

Източник: БГНЕС (със съкращения)

Published in: on 08.11.2012 at 17:53  Вашият коментар  

Патриарх Максим+ надживя своите опоненти биологически и духовно, разпиля ги като бесове при камбанен звън

д-р Николай Михайлов в интервю за BTV

След кончината на Патриарха, неговият образ придоби особена сила. И това е консервативната сила на православната вероизповед от една страна, от друга страна неговата патриаршеска възраст сама по себе си е благословение, той е някакъв знак за специално избраничество. Не е случайно това, че той доживя такава дълбока старост и остана на поста си. Остана на поста си без натрапчива публична активност, вярно е. Управляваше от позицията на някаква особена омъдреност, която е характерна за православната традиция изобщо, която се отказва да бъде сприхаво исторически и социално активна. Защото в този „активизъм” има и слаба страна: ние всички страдаме от това, че Църквата не може да влезе в адекватна комуникация с обществото, това е сложен и много болезнен въпрос. Но от друга страна, Църквата е сакраментален институт, тя съдържа в себе си тайната на тайнства. Тази тавтология е много важна.

Патриарх Максим имаше не само нравствената сила, но и някак си почвеническия дух. Във неговия образ се сливат както православният консерватизъм, така и нещо много българско. Вижте това кръжене около Троян, около неговото родословие, издава тъкмо тягата на, за тяхна изненада вероятно, мнозина опечалени в България. Някак си се отрони нещо от българското. Беше загубено нещо безвъзвратно с неговата кончина.

Той е свидетел тъкмо на едно друго органично темпо, на духовната логика на присъствие на една такава традиционна институция като Православната църква. И през това се преподава един много съществен урок на политическия истеризъм, на тези агресивни политически суеверия, които се опитаха да се справят със църквата по начин, който беше първо уродлив и второ, имам нужда да го споделя, защото е иронично, направо малоумен. Тези, които действаха от името на свободата, от името на разума, изиграха една смехотворна буфонада, просто отвратителна роля в това да атакуват институция, която не познават нито отвън, нито отвътре. И станаха за смях. Това, че Патриарх Максим ги надживя във всякакъв смисъл на думата: и биологически, и духовно, разпиля ги като бесове при камбанен звън.

 

 

Published in: on 08.11.2012 at 17:42  Вашият коментар  

Патриархът

Деян Енев, портал Култура

Всяко време ражда светци. Те могат да просияят чак след векове, но тукашното им удостояване с титула святост не променя небесната им участ да множат славата на Бога далеч преди и хората да са научили за светостта им.

Някой каза, че патриарх Максим рано или късно ще бъде канонизиран за светец. И този човек беше прав. Защото с кротостта си патриархът успя да преведе кораба на църквата неразломен през този коварен и метежен почти половин век, през който я оглавяваше. Много лаеха срещу него. Пред кротостта му беше лесно да лаеш. Но сега, когато за неговата душа се грижат вече неговите молитвени застъпници, светците, дано лаят най-сетне да секне. Защото, казано накъсо и съвсем просто, да разсърдиш светците е малко страшничко.

И какво ще излезе, ако приемем казанато дотук? Че ние, днешните люде, сме имали светец до нас, и не сме го познали.

Дали сме били в състояние да открием тази святост – сега, днес и тук? Не знам. Нашият човешки ръст е малък, колкото и да се изправяме на пръсти, не можем да надзърнем в небесните тайни. Но все пак мисля, че ако напрегнем паметта си, ще открием поне веднъж или дваж ласката на онзи тих полъх, който не може да бъде сбъркан с полъха на вятъра.

Ще ви разкажа две мои свидетелства за този полъх. Може би си въобразявам. А може би – не.

Първото е за една моя среща с патриарх Максим. Преди години баща ми беше постъпил в правителствена болница поради съмнения за рак на белите дробове. Тогава редакцията на в. „Сега” където тогава работех, беше на бул. „Джеймс Баучер”. След работа ходех на свиждане на баща ми. Носех му портокали, банани, сокове. При едно от свижданията наша позната лекарка, която работеше в болницата, ми каза, че вътре лежал и патриарх Максим. Журналистическият ми инстинкт веднага оголи зъби, още повече, че тогава пак се разискваха някакви щекотливи за църквата въпроси. Изпратих баща ми до фоайето на болницата и сетне свих по коридора към другото крило. Влязох забързан през летящата стъклена врата, някакъв санитар ме попита къде отивам и аз все така делово и забързано отвърнах – при патриарх Максим, той не ме спря и ето че вече вървях по коридора, където в една от стаите лежеше патриархът. Проверих батериите на касетофончето си, работеше. Сетне почуках на вратата, влязох в антренцето и отворих втората врата, на стаята. Дядо Максим лежеше полуизправен на висока възглавница, целунах му ръка и взех благословия, казах му, че съм журналист; въпреки вълнението ми журналистическият трън продължаваше да ме ръчка и аз го попитах дали ще отговори на няколко въпроса. Тогава той каза: Търпение трябва, само търпение. Изведнъж разбрах, че моят бъдещ журналистически удар да взема пръв от колегията интервю от самия патриарх, е по-скоро чиста суета, отколкото желание реално да допринеса за оздравяването на проблемите и чини точно колкото шепа шикалки. Поклоних се и излязох от стаята. Бях щастлив, че успях да взема благословия и също толкова щастлив, че от интервюто нищо не излезе. Защото и без бялото си було, и без мантията, и без златния жезъл това беше патриархът. Той виждаше с друго зрение, това успях да проумея от краткото си посещение.

Другият случай е съвсем пресен, отпреди няколко дни. Бях в журито на един конкурс за сборник с къси разкази, организиран от община Карнобат. С жена ми пристигнахме с рейса в Карнобат към три следобед. Настанихме се в хотела и излязохме да се разходим в бистрия есенен ден. В единия край на площада се намираше църквата „Св. Йоан Богослов”. Влязохме вътре да запалим свещички. Течеше вечерната служба. На клироса четеше псалтира едно малко момиченце, във втори-трети клас, а още две момиченца стърчаха до него и му помагаха с отгръщането на страниците на голямата книга. Едното момиченце беше на негова възраст, а другото съвсем малко. И трите бяха забрадени с бели забрадчици. Малката на клироса четеше 85 псалом: „Наклони, Господи, ухото Си и чуй молитвата ми, защото съм беден и сиромах.” Четеше ясно, звънливо и хубаво. И докато четеше, тактуваше с пръстчета върху главичката на най-малката.

Излязох в притвора при продавачката на свещи и я попитах: Кои са тези момиченца? Дъщерите на свещеника, отвърна ми тя, на о. Павел Гърбов. Той има и още една, по-голяма, днес я няма, но и тя чете и пее много хубаво. И сетне Деспа, така се казваше клисарката, ми изреди имената на дъщеричките – Теодора, най-голямата, на 12 години, Василия – най-малката, на 4 години, това беше тази, която отгръщаше страниците, осемгодишната Йоана четеше молитвата на Давид, а третото момиченце в храма беше Юлияна, тя пък беше на 9 годинки и нещо. Освен нас други хора в храма нямаше. Но тази вечерна служба, с бащата свещеник и с трите дъщерички на клироса беше толкова ангелска, че изкупваше греха на недошлите.

„Но Ти, Господи, Боже, който си щедър и добросърдечен, дълготърпелив, многомилостив и истинен… покажи ми личби за добро, та да видят ония, които ме мразят, и да се засрамят, защото Ти, Господи, ми помогна и ме утеши” – четеше малката Йоана и гласът й стигаше чак до купола на храма „Св. Йоан Богослов”, а сигурно и по-нагоре.

И сега си викам и това – щом при патриарх Максим се възпитаха и ръкоположиха такива млади свещеници, които и в едно градче накрай света вършат тъй своята служба, сякаш ги вижда самият патриарх, по-голяма хвалба за пастирските му заслуги не може да има.

В своята „Книга за трите пустини” Жорж Алда пише: „Ужасявам се от проповедите. Не е моя работа да поучавам. Само установявам и назовавам. Твърдя, че обществената пустиня може да създава ред, йерархии, закони, санкции; но никога не би могла, по силата на собствената си природа, да породи по-добро качество на съществуване сред света. Нито да стори човека повече човек. Поради тази причина Христос е казал «не», трижди «не», на властта. Която управлява «царството на този свят», където предимство имат силовите отношения. Пак Христос е този, който ще открехне вратите към другото царство: което е вътре в нас. Царството на любящата връзка с Извора преди всичко, която, от своя страна, подхранва връзката със съществата. Живата вода на най-важния оазис. Какво друго може да означава това? Че не трябва да се осланяме на общество, каквото и да е то. Нито на неговите институции, каквито и да са те. Несъвършени, безсилни, пагубни – такива ще са винаги. Единствено отделните същества, в качеството им на личности, обречени на смърт по силата на своето земно тяло, но обречени по силата на вътрешното си тяло на това отвъдно спрямо смъртта, каквато е връзката с Извора, да, единствено тези личности с начина си на съществуване могат да сторят обществената пустиня обитаема.»

Прости ни, дядо Максиме! И моли Бога за нас!

Published in: on 08.11.2012 at 17:41  Вашият коментар  

In memoriam. Патриарх на три епохи

Момчил Методиев, портал Култура

Патриарх Максим вече е част от историята – не само на Българската православна църква, но и на цялото общество. Беше станал част от историята дълго преди кончината си. Не само заради дълголетието си, но и заради споровете, с които се свързваше неговата личност. Патриарх Максим беше последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската църква. През 1944 г. той е 30-годишен монах. През 1971 г., вече със сериозен стаж като митрополит, е избран за патриарх на 56 годишна възраст. Промените през 1989 г. посреща на достолепните 75 години. През тези четиридесет и една години на патриаршеско служение той преведе Църквата през атеистичната пропаганда на комунистическия режим, през бурните години на политическия преход и църковния разкол. След преживените публични обиди и хули, той доживя хората да говорят за него като за „дядо Максим”, а всички членове на Св. Синод на БПЦ да се крият зад неговия авторитет. Доживя да бъде почитан като патриарх не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Като всяка личност, живяла през противоречиви времена, той ще бъде оценяван през пристрастията на хората към епохата. А неговият наследник, за добро или лошо, ще бъде съизмерван с него.

Защо приживе толкова много хора – и особено силните на деня – не го обичаха? Защо имаше толкова поляризирани мнения за неговата личност? Описван често като слаб човек и патриарх, със сравнително невидимо публично присъствие (подозиран даже в тесни връзки с властта по времето на комунизма), според мнозина той не съумя да задоволи публичните очаквания към него и неговото служение.

Основната причина е в това, че той не беше политик. Погледнат от светска гледна точка, патриархът може би изглеждаше точно така – слаб и отдалечен от своето паство. Комунистическият режим нанесе много поражения върху църковния живот, но най-непреодолимото му наследство е, че се опита да превърне Църквата в средство, в инструмент. В зависимост от собствените си пристрастия всеки очакваше Църквата и нейният предстоятел да бъдат инструмент – за „опазване на българщината”, за „съхраняване на морала”, за изпълнение на социална мисия или за нещо друго. Малцина бяха хората, които гледаха на Църквата като цел и като път. Сред тях беше и патриархът. От светска гледна точка това го правеше да изглежда слаб, но от църковна гледна точка в това се състоеше неговата сила.

Може би това е най-доброто обобщение на неговото служение – успехът му да превърне слабостта си в сила. Големият успех, който никой не може да му отнеме е, че успя да съхрани единството на Църквата. Тъй като това единство не беше подложено на изпитание само в годините на разкола, а и в годините на комунизма.

Патриарх Максим не успя да задоволи и друго обществено очакване – че българският патриарх трябва да прилича на римския папа или поне на руския патриарх. Да бъде монарх, който почти еднолично управлява Църквата, допитвайки се, но налагайки мнението си над Св. Синод. Но уставът на БПЦ, а и православните традиции повеляват, че патриархът е само пръв сред равните нему епископи и е почти лишен от административни права по отношение на останалите митрополити. Същинската власт в Църквата принадлежи на Синода, съставен от митрополитите, управляващи съответните епархии.

Пътят му до патриаршеските избори през 1971 г. е известен. Роден през 1914 г. със светско име Марин Найденов Минков, той завършва Софийската духовна семинария през 1935 г. и Богословския факултет през 1942 г. Постриган за монах през 1941 г., през следващите десетилетия той извървява пътя към висшето духовенство. Духовният му път е свързан с Троянския манастир, чийто игумен архим. Климент (Коевски) го въвежда в монашеството и го насърчава да се образова. Към монашеството го насочва и Врачанският митрополит Паисий, който му става духовен старец. През 1950 г. архимандрит Максим заминава като представител на Българската църква към Московската патриаршия. В този момент държавата го оценява като „благонадежден и с прогресивни разбирания”, но най-голямо значение отдава на произхода му от „бедно селско семейство”. Завръща се в България през 1955 г., като на следващата година е ръкоположен за Браницки епископ, а до 1960 г. е главен секретар на Св. Синод. Като главен секретар на Св. Синод епископ Максим е свидетел на последните дни на бившия екзарх Стефан, починал в заточение през 1957 г. През 1960 г. е избран за Ловчански митрополит, с което става на практика вторият митрополит, избран в годините на същинския комунизъм (ако не броим избора на Сливенския митрополит Никодим през 1947 г.). Първият е Неврокопският Пимен, избран през 1952 г. и утвърден за нов митрополит след дълги спорове в Синода. Още през тези години се вижда разликата между Максим и Пимен – първият избягва конфронтацията и публичните скандали, вторият не бяга от тях.

Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 г. В този момент публичното влияние на Православната църква е вече сведено до минимум. От 1965 г. се въвеждат милиционерските кордони около храмовете на Великден. В началото на 70-те години набира сила кампанията за налагане на гражданските ритуали, чиято цел е изграждането на нова обредна система без връзка с религиозните празници. Църквите и манастирите се превръщат – видимо или символично – в паметници на културата. Въпреки това някои държавни институции отстояват позицията, че Църквата твърде успешно възстановява авторитета си и укрепва финансовото си състояние – привеждат се данни за увеличените продажби на свещи и за нарасналия брой на отслужените ритуали. Според статистически данни 80 на сто от всички погребения се извършват по църковен ритуал, включително на починали членове на партията. Тезата за активизирането на Църквата е защитавана от Министерството на вътрешните работи, по-конкретно – от Държавна сигурност, която настоява за засилване на административната репресия над обикновените свещеници. На друго мнение е Комитетът по църковни въпроси – според неговия дългогодишен председател Михаил Кючуков административната репресия заплашва да отчужди определена част от населението от държавата.

Решението за издигането на Максим за патриарх е взето от Политбюро ден след смъртта на патриарх Кирил. „За глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим” – пише в него. Предложението е на председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков. На пръв поглед изборът е чиста формалност. Въпреки това избухва спор, оставил отпечатък върху цялото служение на патриарх Максим. Трима от авторитетните членове на Синода се подписват с особено мнение, с което искат изборът за патриарх да бъде отложен, докато не бъдат проведени избори за цялата църковна пирамида. На практика епархийските избиратели, които през 1971 г. избират членовете на Патриаршеския избирателен събор, са нелегитимни. Което прави нелегитимни и всички митрополити, избрани след 1955 г., когато е изтекъл мандатът на последните редовно избрани епархийски избиратели. Но през 1971 г. искането църковната пирамида да бъде възстановена преди свикването на Патриаршеския избирателен събор е нереалистично. Причината е ясна – те могат да възродят църковния живот – нещо, нежелано от БКП. Освен това през 1971 г. на референдум е подложена новата „Живковска” конституция, последвана от граждански избори. Провеждането на реални църковни избори през 1971 г. се е приемало като провокация. Така се стига до свикването на Патриаршеския избирателен събор и на 4 юли 1971 г. Ловчанският митрополит Максим официално е интронизиран за нов патриарх.

В годините на служението на патриарх Кирил държавата е имала интерес от наличието на силен патриарх, когото да държи отговорен за състоянието на Църквата. В началото подобно изглежда и отношението към новия патриарх. Но това мнение бързо се променя. Центробежните сили завладяват църковния живот почти веднага след избора на патриарх Максим. Към средата на 70-те години вече ясно личи, че държавата предпочита да прокарва политиката си чрез други фаворити, които имат възможността да наложат мнението си в Св. Синод, като дори пренебрегват мнението на предстоятеля на БПЦ.

Оценката за отношенията между патриарха и комунистическия режим винаги ще си остане двузначна. От една страна е ясно, че той никога не е бил „дисидент” в тясно политическия смисъл на думата. Не успява да спре атеистичната кампания на държавата, да се противопостави на налагането на гражданските ритуали, да защити редовите свещеници от административния произвол на местните власти. Но той постига и малки победи в стремежа си да съхрани църковния живот, които никой не може да му отнеме. През 1978 г., по време на една от редките си официални срещи с Тодор Живков, спасява от събаряне църквата „Св. Иван Рилски” в Перник. Малко преди това той прави известното си посещение в Америка – другите членове на делегацията са сътрудници на Държавна сигурност, които след завръщането подготвят специален доклад, който започва така: „предвид особената важност на мисията (…), считаме за необходимо, ръководени от съзнанието за патриотичен дълг – да споделим строго поверително още някои констатации…”. В началото на 80-те години патриархът успява да се пребори и за ново издание на Библията. В този момент обаче нито патриархът, нито Синодът могат да управляват тиража и начина на нейното разпространение, които са изцяло контролирани от държавата.

Въпросът за легитимността на неговия избор избухва отново през 1992 г., когато част от митрополитите отново оспорват този избор и създават т. нар. „Алтернативен синод”, с което поставят началото на разкола в Българската православна църква. В годините на разкола много се изписа за връзките на патриарх Максим с Държавна сигурност, което стана причина да бъде наричан с различни обидни имена и епитети. Изписа се толкова много, че и днес има хора, които не могат да повярват на Комисията по досиетата, която през януари 2012 г. излезе с решение, че 11 от 15-те действащи митрополити са били сътрудници на Държавна сигурност. Но не и патриархът. Независимо от историческата логика на този факт.

Преодоляването на този разкол и най-вече на раните от него са най-големият успех на патриарх Максим. Съхраняването на църковното единство стана възможно именно благодарение на неговото търпение и нежелание да взима еднолични решения. Винаги внимателен, готов да съгласува всяко тежко решение със Синода, по време на неговото служение митрополитите отново се превърнаха в център на църковната политика – нещо, което има както своите положителни, така и отрицателни страни. Ала такава бе цената за съхраняването на църковното единство, това е и наследството, върху което ще стъпи неговият наследник.

При оценката на личността на патриарх Максим трябва да се имат предвид и някои видими, но често пренебрегвани обстоятелства. Първото и по-маловажното е неговото дълголетие. Роден в годините на Първата световна война, свидетел на църковните битки в годините на Втората световна война и на ранния период на налагане на комунистическата държава, най-вероятно той е имал съзнание за тленността и преходността на политическите режими. За разлика от много от неговите съвременници – както в Църквата, така и извън нея.

Другото, по-важно обстоятелство, е неговото монашество, намерило израз в скромния му начин на живот. Наистина това са качества, очаквани от българския патриарх, а и от другите висшите духовници, макар че напоследък започнахме да си даваме сметка колко малко се спазва това изискване. Можем да си представим колко бързо един български патриарх може да се окаже в центъра на държавната политика, обграден от богати „спомоществователи”, които да го пазят от публичните критики. Личният пример на патриарх Максим се състоеше именно в отказа от тези видими признаци на властта, които не останаха чужди на някои от другите митрополити, както показа случая с „архонтите”.

Патриархът едва ли ще бъде запомнен със своята скромност и монашеска добродетел. Това са качества, които могат да бъдат оценени, само когато отсъстват. Като всяка историческа личност, живяла през противоречиви и изпълнени с напрежение времена, оценката за патриарх Максим зависи от пристрастията на хората към цялата епоха. А нашата епоха не е пристрастена към Бога. За разлика от него.

Published in: on 08.11.2012 at 17:30  Вашият коментар  

Представи се в Господа Негово Светейшество Българският патриарх Максим+

Отиде си от света един от Бога пратен пастир. Съдено му е да преведе православния ни народ през страшни времена. Успява да съхрани Църквата от унищожение в годините на тиранията, с цената на дипломация, компромиси и разум да спаси обители, храмове и свещеници от разрушение и гонение. Без съпротива, но и без подчинение на тираничния режим. С ясно съзнание за непреходната роля на Църквата.

Негова заслуга е връщането на монасите в Рилския манастир, превърнат от комунистите в музей, съхраняването на българския характер на Зографския манастор в Света Гора, когато за игумен е избран румънски монах, спасяването на миньорската църква в Перник, нарочена за разрушаване, както и отказът му Църквата да се ангажира с „възродителния“ процес срещу българските мюсулмани.

През втората половина от патриаршеството му Църквата бе подложена на сатанинския разкол, на човешка алчност, на просташката самондеяност на новото време, на политическо плиткоумие, на разблуден клир.

Този човек изпита плодовете на омраза, клевети, хули, предателства, продажничество и всякакви низости.

И никога не каза една лоша дума за друг човек, никога не отговори на обидите, никога не показа, че човешката му природа е засегната от страстите на времето.

Старомодната дума, която напълно описва мъдрото му присъствие е Благотърпелив. Това е, което липсваше на цялото ни общество през последните 20 години, на миряни и клир, на политици и хора на духа, и което Бог изпрати чрез него.

Безкрайно търпение, смирение и кротост. Това излъчваше този Патриарх, който до последната си литургия служеше безупречно, с достолепието на патриарх, но със смирението на монах. Той беше лидер без да е звезда. Не парадираше с бедност, нито с богатство, нито дори с това, че не парадира… Тепърва ще го оценим.

Бог го награди да завърши своята мисия и да ни преведе през морето на тиранията и през морето на изкушенията. Пред очите ни един след друг си отиваха зложелателите на патриаха, алчните мечтатели за бялото му було, користните му хулители. Разколниците се смиха като прах и онези, които ги подкрепяха. А той си стоеше, и служеше по канона, телесно немощен, но с бистър ум, сам пишеше и четеше посланията си и ни прекръстваше с десницата си, до последната си св. литургия.

98 години са Божи знак. Най-възрастният монах в България. Последният, подстриган преди комунизма. Най-възрастният архиерей на целия православен свят.

Маринчо от Орешака, роден поднаник на Цар Фердинанд, отишъл си гражданин на Европейския съюз, съвременник на всички прищевки на историята.

Човекът, с чийто лик върху църковното календарче израснах. Един от невидимите членове на семейството ми.

Пресели се монахът Максим. Бог да го прости!

А нас, Бог да ни пази!

 

Негово Светейшество патриарх Максим+ на 98 години!

Негово светейшество българският Патриарх Максим+ и Софийски митрополит навърши 98 години! На многая лета Владико!

Published in: on 29.10.2012 at 13:49  Вашият коментар  

За балканския етнофилетизъм

проф. дфн. Калин Янакиев

През лятото на тази година в град Волос (Гърция) се проведе всеправославен богословски семинар, посветен на болезнения проблем за етнофилетизма (букв. привързаност към етноса, разделяне на едната, всецяла Православна църква на етнически принцип). Макар, като правило, подобни форуми да не успяват да концентрират медийното внимание, обсъжданият въпрос е наистина изключително съществен за Православието, а освен това придобива и съвсем актуални измерения. Именно върху тях бяха концентрирани и предизвикалите най-горещи дискусии доклади на семинара. Струва ми се обаче, че и след този семинар все още не е направен изчерпателен опит за изясняване на най-дълбоките корени на тази изключително опасна болест на православната църковност. Нещо повече – у нас, в България тя дори не е идентифицирана в общата историческа и историко-църковна литература. Известно е, че „етнофилетизмът” получава това свое наименование и е осъден като ерес (през 1872 г.) именно по повод едностранното и „революционно” обявяване от страна на трима български епископи на независимостта (отделянето) им от Константинополската патриаршия. В трудовете по национална история (и в учебниците, по които учат учениците ни и до днес) това и последвалите го събития се описват като „първи етап от борбата ни за национално освобождение” и се определят еднозначно като нещо положително и справедливо. Според мен е крайно време обаче, поне православната ни интелигенция да погледне по един по-общ и обективен начин на случилото се тогава, защото то представлява само най-острия епизод от един далеч по-широк процес, който е протекъл между Православната църква и зараждащите се новоевропейски нации между 17-ти – 18-ти и началото на 20-ти в., като е поставил Православието в една ситуация, твърде тежка, проблемна и която именно обуславя необходимостта от връщането днес към проблема с етнофилетизма.

Този исторически процес, за който говоря, бих си позволил да нарека инструментализация на Православието за национално-строителни (държавно-строителни) цели, като, според мен, той е протекъл на цялата територия, на която православната вероизповед от векове е господстваща, макар въпросното „инструментализиране” да се е извършило по два специфични начина – сред православните на Балканския полуостров и в земите на Петербургска Русия. В тази бележка ще се концентрирам върху „балканския случай”.

И тъй, на територията на разпространението на православната църковност на Балканите, както е известно, нациите от новоевропейски тип възникват след продължително прекъсване на политическата независимост на народите тук, насилствено слети в едно, подчинено на Османската империя и вероизповедно дефинирано съобщество, наречено „рум-миллет” (т. е. „миллет”-а на ромеите, на християните в държавата). Това историческо обстоятелство води до не-органичното, идеологически конструирано, често умозрително и изкуствено създаване на модерните нации по тези земи (буквално „сътворявани” от определени интелектуално-политически местни елити по импортна, внесена от Западна Европа схема). Защото безспорно е, че средновековна Византия съвсем не е била държава „на гърците”, а на множество народи, обединени от „римското” културно и политическо поданство на Константинопол, както и че Българското „царство” никога не е включвало в себе си всички (славяно-) българи на Балканите и въобще не е било царство „на българите”, а по-скоро на българските (от 11-ти – 12-ти век и на кумано-българските ) владетели над различни славянски, влахо-илирийски и степни народности. По същия начин и сърбо-хърватските племена (поданици както на свои, така и на различни, чужди владетели) никога не са образували една нация в онази епоха.

Повтарям, цялото това многоетнично и многоезично население на полуострова ни, след 15-ти в., под диктата на османо-мюсюлманските разбирания за устройството на обществото бива за дълги векове слято в едното цяло на християните по вяра, редопоставени със и подчинени на господстващия „миллет” на ислямските поданици на султана. И ето, с началото на създаването на нациите, общото православно изповедание на всички тези хора, тяхната православна църковност попада в особена ситуация. За разлика от католическата църква, която от началото на Новото време остава встрани от органично кристализиращите нации на католиците в Западна Европа (и по този начин не допуска да бъде национализирана), поначало непритежаващата единнен йерархически център православна църковност, устроена на териториално-поместен принцип, бива завихрена от националното „строителство” на пасомите си и – по различен начин и с различна радикалност на различните места – бива „мобилизирана” от тези последните за обособителските им каузи. Православието на балканските народи от рум-„миллета” става инструмент (един от инструментите, но един от инструментите на всички) за националното им строителство. Така православната църковност се инструментализира – нейната изконна структура, обединяваща териториално-поместните църкви в „събора” на вселенското Православие се превръща в структура на православни етнически – единни по своя език и бит православни групи, които – макар по канон всичките да продължават да бъдат обединени от едното си православие, в действителност се затварят една за друга от тези свои природно-битови характеристики. Това има неподценими в историко-църковен план последици, които именно трябва да се посочат с безкомпромисна яснота днес, за да можем (ние, православните на Балканите) да мислим с достатъчна отговорност и реализъм за бъдещето на Православието в нашата епоха.

Първо и преди всичко, инструментализирането на православната църковност и превръщането й в национално-строителен инструмент за изграждащите се нации, поставя тази църковност в подчинено положение спрямо каузите на националното съобщество, а скоро след това – и спрямо целите и каузите на националните (му) държави.

Да, мобилизирайки Православието за каузата на националното строителство, балканските нации в началото могат да използват това последното за идентифициращо-противопоставящ признак спрямо господарите на Османската империя, които са иноверни, но как биха могли да го сторят те за идентифицирането си една спрямо друга, освен ако не започнат да преподчертават, да превръщат в квази-вероизповедни, определени чисто „акцидентални” негови характеристики, които въобще нямат и не могат да имат собствено-църковен характер.

Така в мобилизираното за националното строителство на българи и сърби Православие, до решаващ негов признак се издига това, че то е славяно-езично, за разлика то гръко-езичното на южните им съседи. В режим на остро езиково противопоставяне православните гърци и православните българи, макар да си остават православни (т. е. принадлежащи на „едната, свята, съборна и апостолска Църква”) започват да се изживяват като членуващи съответно в – гръко-православната и славяно-православната Църква (с това българската почти a priori става родствена най-вече с руската), които вече не могат да образуват истински, духовен „събор”. Ето го първият плод на националното инструментализиране на православната църковност. Още по-нататък: превърналото се в национално-строителен инструмент Православие както на гърците, така и на българите, на сърбите, на румънците бива обладано (при някои – като българите от 19-ти век – особено силно) от идола на „автокефалията”. Авто-кефалията (или правомощието да бъде самооглавяваща се, сама да ръкополага свои архиереи на територията си) би трябвало да бъде духовно-административна характеристика на една поместна църква, само когато е свързана с нейната църковна зрялост и дълбока, духовна (евхаристийна) консолидираност. Ако обаче Църквата е превърната в национален инструмент, автокефалията става именно механизъм за отделянето на едни православни от други православни (дори ако езикът им е общ) само защото те са православни на отделни нации, на отделни национални държави. И тази принадлежност (направо трябва да се признае – подчиненост) на отделните национални държави започва да разделя православните на българската автокефална, на гръцката автокефална, на сръбската автокефална църква по-дълбоко, отколкото ги едини общият за всички тях догматико-каноничен строй на самото Православие. Второстепенни и чисто административни признаци, както се вижда, започват да разделят Православието на „православия” в по-решаваща степен отколкото съществени и собствено църковни признаци би трябвало да ги единят.

Още по-нататък: когато православната църковност бива мобилизирана като национално-строителен и национално-обособяващ инструмент от държавите на балканските православни, това неминуемо довежда и до преподчертаване, до издигане в статут на квази-съществена характеристика и от самите им архиереи, на специфичните местни църковни обичаи и практики. Макар такива да са съществували винаги и на всички места, те не са водили обаче до пагубните последици, до които води тяхното псевдо-освещаване в рамките на национално-инструментализираното Православие. Направо казано, в ръцете на националните строители (в каквито, пак казвам, се превръщат и повечето от архиереите на „автокефалиите”) православната църковност се провинциализира и на мястото на вселенското Православие, като събор от поместни православни църкви, се явяват православни провинции или провинциални „православия”, които практически (не в декларациите на богословския ум) не образуват (а затова и не могат да свикат до днес) вселенски събор на Православието

Накрай, защо твърдя , че горчивите плодове на това „инструментализиране” на православната църковност за националните каузи на балканските православни държави след 18-ти в. стават особено осезателни днес и именно днес изискват от едни нови православни елити (колкото и нетрадиционно да звучи този израз) особено отговорни усилия? Ето защо. Защото към днешна дата каузите на националното обособяване вече безспорно са изчерпани, завършени, енергията им е угаснала, за да отвори място на съвсем други проблеми и предизвикателства. Държавите на тези нации отдавна са преживели и периода на своята модернизация и секуларизация. При това положение, така дълго битувалото като инструмент за извън-църковни цели Православие на Балканите, неминуемо бива намирано днес от неговите истински духовни ревнители като деградирало като обикновена съставляваща (нека дори и да е важна) от историческото наследство на нациите, които е образувало – т. е. в условията на модерността – в елемент от етнографското минало на тези нации, сиреч намира се като „музеизирано” (впрочем, като такова и можеше да го преглътне комунистическият тоталитаризъм в България и Румъния допреди две десетилетия). Битовизирането и рустифицирането на Православието на Балканите е трагичната цена, която то плаща в началото на 21-ви век за етно-националната му инструментализация през целия изминал период от началото на балканските „възраждания”.

Но преди да се опитам да набележа насоките за излизането от това състояние, следващия път ще се вгледам в другия типичен начин на инструментализирането на Православната църква – това, извършило се (и изглежда продължаващо да се извършва) в Русия.

Източник: в-к Култура, 8.10.2012г.

Published in: on 09.10.2012 at 13:53  Вашият коментар  

Европа като съобщество

проф. д-р Калин Янакиев

Осмелявам се да утвърдя, че от края на Античността до Новото време две главни духовно-политически идеи са формирали специфичната историческа физиономия на нашия континент – на онова, което (не просто географски) наричаме „Европа”. Тези две фундаментални и дълговечно действали идеи имат обаче противоположни по своята насоченост енергии. Направо казано, ако едната е формирала единството на Европа, другата е довела до очертаването на главните разделителни линии в нея, до обособяването на основните нейни политически тела.

Първата е идеята за Christianitas, сиреч за онази човешка общност, чиито членове са съ-общени в Христос – на които, отвъд различията в народността, потеклото, езика, им е общо „осиновлението” от Бога; които всичките – пак независимо от народностите представляват „съсъда” на спасяващите се в този свят. „Европа” е, следователно, съгласно тази идея, земята населявана от един-единствен – многоетничен, многоезичен – народ, от „лаоса” Божий, от народа на Църквата, в която „няма ни елин, ни иудеин”, но всички (племена и народи) са едно в Христа Иисуса (вж. Гал. 3:28). Christianitas – християнско съобщество, което в собствения смисъл населява Европа, чиято територия е Европа – поради рано появилото се различно разбиране за Църква на Изток и на Запад, се схваща в различни форми в Константинопол и в Рим, но все пак се интуира като едно-единно духовно общество.

Втората идея, създаваща фундаменталната архитектура на историческата Европа, е идеята за „Римската империя” и още по-точно, за притежаването на imperium-а, на властта в Римската империя, която (практически до 19 век) никой в Европа не мисли като „загинала”, приключила в 4-ти или 5-ти век сл. Хр., а напротив – като резистиращата, почти вечна политическа рамка, в която продължава да живее покръстилото се население на нашия континент и в която са „патримонии” (наследствени по бащина линия владения) различните „кралства”, народностите, съставляващи Christianitas.

И ето, споровете по отношение на това кои са, в историята, носителите на римския imperium, кои са „стопаните” на архи-европейската Държава, образуват практически всички основни разделителни линии (граници) на нашия континент.

Първият, най-старият конфликт, довел до отварянето на най-дълбоката и най-базисна „пукнатина” върху снагата на Европа е именно по повод на Римската империя. Кои са нейните „държатели”? Дали това са старите нейни народи – концентрирани след 4 в. около „Новия Рим” на св. Константин на Босфора – сиреч гърците, малоазийците, арменците, левантинските семити, които продължават да изживяват себе си като „римляни”-те (ромеите)? Ние сме римляните – убедени са неизменно тези изконни носители на класическата елино-римска парадигма на политическото. На Запад проникнаха и се поселиха народите на „варварите”, които застопанисваха обаче нашата, римска територия там. В нашето сърце е построен „Новия Рим” – Константинопол, от тук се управлява „Държавата”, на която би трябвало да се подчиняват и новите „варварски” крале на Запад. Конфликтът се „систематизира” когато, към единадесети век, вече окончателно, се оказва че западните, освен че са бивши „варвари”, освен че са „римляни” тъй да се каже, само по „осиновление” са и паднали в ерес. Те изповядват „Символа на вярата” повредено, те провъзгласяват първенствуващия по чест Римски епископ и за първи по власт, за „монарх” на Църквата Христова и т. н. Следователно те вече не са право-славни християни, а „филиоквисти”, „паписти”, обособили се от Империята – образували една нова, непокорна „Варвария”, пишеща на латински – сиреч земята на „латиняните”. Обратно: другите, западните, от времето на франкския крал Карл Велики заживяват с убеждението, че те представляват един „нов Израил”, нов и истински християнски народ в Римската империя, който и е призован да я спаси от непрестанните ереси, много векове идващи от Изток и особено от последната ерес – иконоборството – в която са паднали самите императори в Константинопол, предали се на духа на „лукавите” и „развалени” гърци, превърнали се поради това в „схизматици” на християнството, и поради това в „гърците”, т. е. в „не-католиците”, не-принадлежащите към „католическото” вселенското християнство.

Най-старият конфликт, следователно, в Европа, разделящ я на познатите ни Изток и Запад, е в основата си конфликт разразил се по повод Римската империя. Тази архи-пукнатина – понеже енергията на образуващите я „тела” не се изчерпва през цялото Средновековие – поражда два политико-религиозни свята: pax-Byzantino-Slavica, т. е. политическия свят на старите римски народи от Ориента и формиращите се в техния кръг източнославянски и степни народи, и света на западните германски народи, обединени първоначално от франкския владетел Карл Велики, под егидата на Рим.

Но и вторичният, последвал първия конфликт, вече в самия „латински” Запад отново е възникнал по повод римската имперска идея. Защото ако първата пукнатина отдели „старите римляни” – гръко-римляните и техните славянски „възпитаници” от „новите римляни” – латино-римляните, то втората се образува от спора, последвал царуването на обединителя на Запада, Карл Велики. Кои крале продължават да са носителите на истинския римски imperium, „прехвърлен” от „гърците” към Карл? Дали това са собствено франките (французите), чиито народностен крал е бил „императорът” или това са кралете на германските народи на изток от Елба – собствено германците, които продължават да получават короната на „Римската империя” от папата, от 10 в. насетне? Най-старото политическо разделение в самия, обособил се от Изтока, европейски Запад – това между „царските” (имперските) nationes в него – между французите и германците, води началото си не от нещо друго, а от спора за римската корона. Французите са особен народ, защото техният крал е от етноса на Карл Велики, и затова е крал, който (по средновековните понятия) е „император в своето отечество”. Напротив – изборният крал на съвкупността от германските народи, е глава на особено и върховно политическо тяло в Европа, защото е политическият наследник на Карл Велики и владението му е не нещо друго, а „Свещена римска империя”. Спорът следователно, за римския imperium на Карл отваря архи-западната пукнатина на съперничеството между Франция и Германия, което в дълбочината си е съперничество не (просто) на етносите, а на етносите заради Империята.

Накрай и третата пукнатина – вече вътре в едно от двете политически тела на европейския Запад – германската „Свещена” империя – се образува по повод идеята за Рим. Дали ние, германските народи, сме чисто и просто „светския меч” на папата и eo ipso на отвъдалпийските италийци, или сме нещо самостоятелно – сиреч германци – питат се владетелите на огромната „гъба”, чиято глава е на север от Алпите, а чийто крак е Апенинския полуостров. Този въпрос поражда разделение и обособяване, извършило се вече в Новото време и родило, вътре в германското „тяло” на Запада две политически образования – проримската, католическа, „симфонизираща” до много късно както германски, тъй и западнославянски народи, Австро-Унгария и собствено Германия – първата същински етническа държава в европейския Запад. Но, както се вижда, отделянето и на това етническо политическо тяло пак се случва поради и по повод на „римската” идея, от нежеланието на част от германския свят да „потъва” в една доминирана от папата и от Италия „свещена” съвкупност. Смело може да се каже, че всички последващи национализми в Европа са възникнали „по модела” на германския. Тъй както северо-източните германци се отделят от „Римската империя” на виенските католически Хабсбурги, така сетне чехите, унгарците, италианците се отделят през 19 в. от същите тези „римски императори”. Малко по-късно, в недрата на угасващата Османска империя, гърците възраждат (в „Мегали-идеята”) политическият проект за една нова „Византия” на една реновирана православна империя на Константиновия „Рим” и с това провокират, в дълбочината си, антиромейски мотивираните национализми на балканските народи.

Виждаме, следователно, че всички големи политически обособявания на нашия континент, исторически са произлезли от идеята (и спора) за „Римската империя”. Заради римската идея се обособяват в нея византийският православен Изток и латинския Запад. По повод на римската идея спорят и воюват векове наред двата „царски народа” на Запада – французите и германците, по повод на Римската империя и като реакция на нея, самите „германски светове” се обособяват като „римската” Австро-Унгария и анти-римската (протестантска) Германия, която следват по-малките национализми.

В Европа, следователно, сме наследници на две големи политико-образуващи идеи – едната обединяваща – тази за Christianitas и другата – разделяща – тази за Римската империя. Първата в секуларизиран вид продължава и до днес да действа с енергията на създателите (до един християн-демократи) на Европейския съюз, а втората – безсъзнателно да се носи от енергията на европейските национализми. И понеже историята на нашия континент в нейните класически образци е написана първо през 19 в. (и най-вече в академиите на собствено „германската” Германия), ролята на първата – и католическа и православна – идея за единната „ойкумена” (единен християнски свят) е силно неглижирана в нея и до днес. Ние продължаваме да четем историята на Европа през по преимущество „националистични” очила. А в това има известен анахронизъм, който – особено в най-последните времена на десекуларизация би следвало да бъде коригиран поне в науката.

Източник: в-к Култура, 1.10.2012

Published in: on 02.10.2012 at 14:01  Вашият коментар  

Хедонизмът на лявото

проф. д-р Калин Янакиев

Принадлежа към поколението, за което взривът на младежките „субкултури” на 60-те години на миналия век и преди всичко хипи-движението с прокламираната от него „сексуална революция” представляват скъп, носталгичен опит. В България генерацията на застигнатите от „революцията” на 1968-ма година се противопоставяше на тоталитарния комунизъм и изживя своята младост като органично (макар и пасивно) „дисидентска”. Във всеки случай тя по никакъв начин не можеше да свърже ценностите на „сексуалната революция” с левичарската „антибуржоазност” и вече съвсем никак не можеше да ги види като бунт срещу „вековния иудео-християнски морал” като елемент от всеоръжието на модерния следпросвещенски атеизъм. Разбира се, това бе съвсем естествено за страната ни, в която, както навсякъде в съветския блок, лявото бе геронтократично-официозно, а атеизмът – ако на шега перифразираме „вожда и учителя” Георги Димитров – бе див и варварски, откровено репресивен и ужасяващо примитивен.

Но ето защо, когато днес, много години по-късно прочетох нашумелия съвременен роман на френския писател Мишел Уелбек „Елементарните частици”, той ме накара да се замисля в посока радикално различна от тази, в която обичайно коментират тази – спрягана непрестанно като „скандална” или „порнографска” книга. Всъщност, позволявам си да утвърдя аз, романът може да бъде прочетен като разгърната диагноза за наистина мащабното дело на неглижираната по нашите географски ширини (пак казвам, по разбираеми причини) европейско-американска, западна левица от десетилетията на двадесети век, съвпадащи с годините на нашето тоталитарно робство; за катастрофичната антропологична (както се изразява Уелбек) работа на един друг, мъчно забележим откъм Изток, много по-перфиден, не „див и варварски”, но също така напълно откровен – „демократичен” атеизъм (или антитеизъм – антихристианство).

Че става дума именно за левичарство (което ние тогава не забелязвахме) става ясно от базисния ценностен конфликт, белязал движението от 60-те. Както казва друг съвременен френски автор – Паскал Брюкнер – на „буржоазната” ценност на успеха тогава бе противопоставена „революционната” ценност на свободното наслаждение. „Живот тук и сега”, „непрекъснатост на насладата”, „освобождаване от лицемерните табута”, „свободна любов”, „потенциране на удоволствието” (включително чрез различни практики за „разширяване на съзнанието”, предполагащи търсенето и предлагането на разнообразни наркози) – това бяха основните лозунги на „освободителите”, а основният резервоар на разрушавания от тях „буржоазен свят” бе „иудео-християнския морал”, потискащ, непозволяващ перманентността и абсолютната законност на сексуалната наслада.

До какво доведе всичко това? Вглеждайки се в широката панорама на живота на „поколението от 68-ма” тридесет-четиридесет години по-късно, която Уелбек ни представя в „Елементарните частици” бих се осмелил да го систематизирам (и схематизирам) приблизително така. Първо: ценността на „успеха” разбира се не бе денонсирана (защото тя изобщо не е „буржоазна ценност”), а се премести в сферата на самото „наслаждение”. Да имаш успех в наслаждението, да се конкурираш с другите за консумиране на наслаждение, да не оставаш „парий” в сексуалното наслаждение – това отвори една невиждана дотогава борба за хедонизъм, и както става във всяка конкурентна борба, наред с победителите, от нея възникна цял слой губещи и страдащи. Наред с удовлетворението, че успяваш да консумираш „политически коректната” сексуална наслада възникна (никога няма да разберем колко масово) и трайната неудовлетвореност, че си хедонистично непълноценен, хедонистично ощетен. Състезанието в сферата на хедонизма породи страшна похот за похот, и похотта за похот стана дори по-силна от самата похот, към която се изпитваше похот. Ако по-рано, както забелязва Уелбек, наслаждението (неизбежно личностно у човека) се бе преживявало в парадигмата на „любовта”, сега – в състоянието на похот за похот – то можеше да бъде преживявано най-вече в парадигмата на „приключението”, а оттам възрастна ролята на „съблазняването”. По парадокс – много точно диагностициран от френския автор – вместо да се породи артистизъм в тази сфера (присъщ на големите съблазнители от осемнадесети век) тук се стигна по-скоро до натурализация на съблазняването.

Втората и по-важна последица от победата на свободното наслаждение над „репресията” на иудео-християнския морал бе радикалното отделяне на сексуалността от възпроизводителната способност на човешките същества. Тук поборниците срещу „остарелите църковни предразсъдъци” постигнаха неподценими политически успехи (техните осъществители без изключение, това може да се види днес, бяха левите сили). Узаконяването на аборта в практически всички християнски държави, в добавка към социалното дотиране на една разцъфтяваща контрацептивна индустрия доведе до пределна релативизация на семейството, до еманципирането на сексуалната наслада от сексуалната отговорност, а най-накрая – както ни го е показал в най-„скандалните” си страници Уелбек – до релативизация на самата семейна моногамия. В еуфорията от „свободната” (без-отговорна) наслада, която във всеки момент и по всякакъв начин могат да си доставят мъжете и жените, потънаха нечути предупрежденията на папата на същите тези 60-те години, Павел VІ в енцикликата Humanae vitae.

Най-абсурдната последица от „сексуалната революция” и победата на култа към насладата над буржоазния „култ към успеха” обаче, се оказа пораждането на едно практически ненормално фаворизиране на младостта. Понеже насладата (най-вече от сексуално естество) естествено е свързана с младостта, възможна е в младостта, то младостта се превърна в безусловно ценният отрязък от човешкия живот – отрязъкът от живота, който изобщо си заслужава да бъде живян. И тук, само десетина години след „избухването” на „сексуалната революция” настъпи трагедията, в която пребивават героите на Уелбек от „Елементарните частици”. Защото до младостта можеш да достигнеш, но, разбира се, в нея не можеш да останеш. „Революционерите” от 1968-ма бяха осъдени да остареят, да се окажат губещи в състезанието по консумиране на наслади „тук и сега”. А това означава – самоосъдиха се на неизбежен маргиналитет. Самоосъдиха се както на пренебрежението на „новите млади”, така и на ужасната гротеска на вкопчилите се в отминаващата си младост неспособници за хедонизъм. Гротеска, казвам, чиито антропологични симптоми Уелбек много точно посочва в областта на все по-отчаяните и все по-перверзни опити за дразнене на едно угасващо либидо. Оттук и преливането на разбитите армии на генерацията на „младите от 60-те” в течението на New Age – разцъфтяването на модернизирани далекоизточни квазирелигиозни практики – тантристки „разширявания на съзнанието”, магични „събуждания на змията Кундалини” и т. н. и т. н.

Разрушеният „иудео-християнски морал” разтвори хоризонти за триумфиращ езически магизъм и примитивен анимизъм. Антибуржоазната западна левица започна да става и паганистична към началото на двадесет и първи век. Нейно произведение се оказаха огромно множество люде, които след четиридесетата си година можеха да живеят живота си не вече като „зрели хора”, а единствено като „бивши млади”, отчаяно опитващи се да удължат единствено заслужаващата си да се живее възраст отвъд естествените й предели със средствата на един отблъскващ мистико-технологичен онанизъм от най-разнообразен вид.

Накрай, четвърто и последно, превръщането на живота в непрестанно и похотливо консумиране на телесни наслади, освен че легна в основата на нелицеприятното „консумативно общество”, еманципира човешкото тяло от (личната му) душа – обезличности тялото, превърна го, така да се каже, от факт на натурата във факт на медицински-козметичното изкуство, направи го артефакт, който може (и трябва) да се закупува от притежателя му. Нали само обработено и поддържано от индустрията на пластичната хирургия, на химико-козметичните и спа-процедури, то можеше да се окаже годно да служи колкото се може по-дълго като оръдие за консумиране на наслади. С две думи, бе подкопана дори базисната очевидност на „остарялата” иудео-християнска антропология, че в тялото на човека има душа.

Източник: в-к Култура, 24.09.2012

 

Published in: on 25.09.2012 at 14:08  Вашият коментар